Десетина минути след като се подслониха под навеса, заваля — не беше проливен дъжд, а тихо постоянно ръмене. Покривът течеше. За съвсем кратко време Клер се намокри до кости.
Хари я попита дали все пак не иска да се върне в къщи, но тя отказа. Искрено го увери, че се чувства прекрасно и не се бои от дъждеца. Знаеше, че няма да я вземе със себе си, ако още първия път мърмореше…
Към един часа поднесоха студен обяд и после Хари продължи да стреля. Той носеше спортен костюм и тя видя, че също е вир-вода, но, изглежда, дори не го забелязваше. Клер си спомни какво й бе казала дукесата за крехкото му здраве, но всъщност той бе здрав като бик.
Клер все така седеше в ъгъла на стрелбището, докато земята около нея с всяка минута ставаше все по-мокра. Наоколо трещяха ловджийските пушки. Питаше се дали няма да се върне в къщи глуха.
Не можа да удържи една кихавица, а Хари тутакси се обърна към нея с разгневено лице.
— Клер, ако не пазиш тишина, ще трябва да се връщаш в къщи. С кихането си плашиш птиците.
— Как едно кихане ги подплашва, а хилядите изстрели — не? — попита тя, без да се замисли.
Забеляза как Хари и помощникът му се размениха поглед в смисъл: „Така е, когато човек вземе жена на лов.“
Вече почти се здрачаваше, когато Хари най-сетне оседла коня си. На Клер й идваше да вика от облекчение. Беше се вкочанила от студ и с мъка се изправи, а и вълнената й рокля тежеше двойно повече от сутринта. И вонеше като мокро псе.
— Надявам се, че ти хареса — каза Хари. — Дамите обикновено не могат да оценят лова…
— Прекарах чудесен ден — отвърна Клер и едва се въздържа да не кихне. — Беше много интересно преживяване.
Хари обгърна раменете й и я притисна към себе си.
— Наистина познавам няколко английски девойки, които с удоволствие ходят на лов, но досега не съм срещал американка, на която да й харесва. Щастлив съм, че прекара днешния ден с мен. Ти си приятен другар за лов. Утре тръгваме на север за яребици. И след няколко седмици ще почне ловът на елени. Но трябва да пазиш тишина, докато ги дебнем. С тях е по-различно от днешната стрелба. — Той я притисна още веднъж към себе си — Клер, струва ми се, че двамата ще бъдем идеална двойка. Вината съм искал да имам жена, която да ходи на лов с мен. Малко се тревожех, че се занимаваш прекалено много с книгите. Но сега виждам, че тревогата ми е неоснователна. Когато се оженим, ще прекарваме много дни заедно. Като днес.
Клер кихна, а той я потупа по рамото.
— Хайде да вървим в къщи, да се преоблечеш. Утре отиваме на лов за яребици.
Лицето на Хари внезапно засия.
— Хрумна ми великолепна идея! Ще ти подаря няколко пушки за сватбата. Ще си имаш собствено оръжие, украсено със сребро. Още днес ще пиша в Лондон да дойде човек и да вземе мярка. — Той се усмихна щастливо. — Все повече се радвам на сватбата ни.
Клер се помъчи да отвърне на усмивката му, но зъбите й тракаха от студ.
— Да тръгваме — каза Хари. — Ще ти направим един хубав горещ чай.
Клер си помисли с копнеж за уютната топла колиба на Мактарвит и за неговото сгряващо уиски.
— Да — каза тя, — един чай би ми дошъл добре.
Половин час по-късно Клер си беше в стаята, а госпожица Роджърс вдигаше врява за мокрите й дрехи.
— Надявам се, че не очаквате от мен да оправя този костюм? — Дребната сива женица трепереше от възмущение. — Беше хубав костюм, макар и с френска кройка, но сега е съсипан. Разбира се, ние, англичаните, а и онези, шотландците, не сме така богати като вас, американците, че да хвърляме дрехите през прозореца. Но аз си мълча. Изпълнявам си задълженията и толкова. Не ми подобава да критикувам… хм… господарката си. Макар че човек се пита с какво една жена от страната, която до преди няколко години се населяваше от диваци, да е по-добра от една англичанка — но коя съм аз да задавам такива въпроси? Смятам, че е цяло нещастие…
— Госпожице Роджърс! — произнесе Клер толкова твърдо, колкото й позволяваха тракащите зъби. — Ще кажете ли на лакея да ми приготви банята?
— По това време?
— Да, по това време.
Госпожица Роджърс изсумтя недоволно.
— За някои хора прислугата не значи нищо. Ние трябва да се съсипваме от сутрин до вечер. Ние…
— Бързо! — заповяда Клер, докато се мъчеше с вкочанените си от студа пръсти да разкопчае жакета си.