— О, я ме остави на мира. — Клер избягваше да мисли какъв ще е отговорът.
Сестра й млъкна за малко.
— Липсва ли ти Тревилиън?
— Разбира се, че не. По цял ден съм заета.
Маймунката се изсмя.
— В кухнята разправят, че костюмът ти за езда никога не изсъхвал. Вонял толкова ужасно, че го окачвали в отделно помещение.
— В такъв случай ще си купя друг.
— И после още един и още един. Ще ти трябват планина от костюми за езда, когато се омъжиш за Хари. Сигурно мислиш да прекараш целия си живот на лов с него?
— Не, разбира се. Аз ще… — Клер замлъкна, когато се опита да си представи времето след сватбата.
— Мислиш ли, че капитан Бейкър някога ще се ожени?
— Изключено! Мъже като него никога не се женят. Или ако го направят, зарязват жените си да плачат в къщи, а те тръгват да откриват нови места… и нови жени.
— Сигурна ли си?
— Познавам го много добре. Чела съм всичко, което е написал, и всичко, написано за него.
— Но беше мило от негова страна да помогне на Лотрис по този начин. При това рискуваше много. Какво ли щеше да му стори старата вещица, ако го бяха разобличили в павилиона?
— Едва ли го е направил от добро сърце, по-скоро… — Клер направи гримаса. — Не знам защо го направи — сигурно иска да го опише в някоя книга.
— Ти по-рано каза, че пишел за всичко, което се случва. Видя ли как те е изтипосал в рисунките си?
— Да — Клер вдигна глава. — А ти кога си ги виждала?
— Вчера сутринта. Бях при него и…
— Какво си направила? Ходила си при него? — Клер сграбчи сестра си за ръката. — След вулгарните намеци, които ти направи? Нямам му доверие. Не мога да те оставя сама с него…
— Той е много мил човек и никога не ме е докосвал, ако това те тревожи.
Клер пусна ръката на сестра си и се облегна на възглавниците.
— Не, всъщност не е опасен. Той е почтен човек — посвоему. — После се реши да попита: — Как е той?
Маймунката гледаше замислено към балдахина.
— Мисля, че му липсваш.
Клер скочи в леглото.
— Наистина ли? Каза ли го? Не че ме интересува, но… А защо мислиш, че му липсвам? — Клер не би си признала, дори да я изтезаваха, на нея колко много й бе липсвал Тревилиън. Да, бе невъзможен човек, навъсен, циничен, подигравателен към света. Толкова често я поставяше в глупаво положение. Но, Боже мой, само с него чувстваше, че наистина съществува! В негово присъствие мозъкът й и всеки нерв на тялото й трептяха от живот и радост. Той я караше да проявява страни от характера си, за които не беше подозирала. Беше събудил у нея вярата, че струва нещо и че може да извърши полезни дела.
— Не е споменавал, че му липсваш — отговори Брейт. — Но това се усеща.
— А, така ли — каза Клер и се отпусна на възглавниците. — А той никак не ми липсваше. Беше ми много добре с Хари. Знаеш ли, Хари иска да ми купи пушки. А също и хрътка.
Маймунката се изсмя.
— Да можеш да се видиш, когато се връщате от лов. Приличаш на мокър плъх и имаш най-нещастния вид на света. Всички забелязват — само не и твоят скъп Хари. Толкова е тъп…
Клер понечи да я сграбчи за гърлото, но малката се изтърколи със смях от леглото.
— Толкова си смешна, че щях да забравя защо съм дошла. Спомняш ли си Джек Пауъл?
— Онзи, който лъжеше, че влязъл в Пеша?
— Да, същият. Днес във вестника пишеше, че щял да изнесе лекция в Единбург, като представи доказателство, че той — а не капитан Бейкър — е бил в Пеша. Доказателството било не… не…
— Неопровержимо?
— Точно така. — Маймунката се прозина. — Май капитан Бейкър няма да влезе в историята като откривател на Пеша.
— Но той я е открил. Единствен той е бил в града, не Пауъл. Не могат все пак да…
Малката се прозина още веднъж.
— Мислех, че ти е безразлично. Нали ходиш на лов с Хари. Време е да си лягам. Уили ми обеща да дойде тази вечер и да ми прочете една история.
— Нямаш право да го наричаш така. И какво е това, което ще ти чете?
— Да ми чете ли казах? Не, той ми разказва разни неща. Страхотни истории за Пеша. Трябва да го накараш да ги разкаже и на теб. Е, хайде, лека нощ. До утре — Маймунката се ухили до ушите. — И когато облечеш мокрия си костюм за езда, няма да ми се сърдиш, че стоя на разстояние, нали? — Тя взе свещта, отмести портрета и изчезна в ходника.
Клер остана няколко мита като вкаменена, после скочи и удари с юмрук по възглавниците. О, този Тревилиън! Маймунката я попита дали ставал за брак. Той?! Ако някоя жена от любов се излъжеше да го вземе, тежко й. Нещастницата щеше да е обречена на жалко съществуване. Вечно щеше да е сама, да го чака и да умира от безпокойство за него, когато той се забавлява с разни красавици… по начините, които бе описал в книгите си.