— Какво правите тук?
— Чаках ви — каза Маймунката със съблазън в гласа.
Хари я изгледа недоверчиво и само се изсмя.
— По-добре се върнете в детската стая.
Маймунката само се изкикоти и мина покрай него. При това полюляваше хълбоците си, както беше виждала у други жени — Клер никога не правеше такова нещо. Тя смяташе, че жената може да заплени един мъж с приказки. Маймунката се спря на десетина крачки от Хари и го погледна през рамо. Той я зяпаше така, както беше очаквала.
— Ще ми дойдете ли на гости? — попита кокетно. После захвърли огризката и изтича към къщата.
Хари остана загледан в младата жена, която до преди малко мислеше за дете. После удари с камшика стената на конюшнята.
— Да вървят по дяволите всички — промърмори той и тръгна към къщата.
Тайната врата изскърца и се появи Маймунката. Пристъпи до леглото и се вгледа изпитателно в Клер.
— Скарала си се с Хари?
Клер въздъхна. Лежеше по гръб.
— Не знам.
— Хари смята, че си се скарала с него. Препусна към Единбург. Не изчака дори да му приготвят багажа, влезе само при майка си. Метна се на жребеца си и офейка. Взе само петима лакеи. Другите ще го настигнат по-късно с багажа.
Клер отново се разплака.
— Той застреля един елен и аз избухнах…
Маймунката си играеше с пискюлите на балдахина.
— За какво ли е говорил с майка си?
— Няма да се учудя, ако реши да развали годежа — каза Клер. — Днес се държах ужасно с него.
— Дори Хари да иска да го развали, не вярвам нашата майка да ти разреши. Знаеш ли колко много неща вече е купила от твое име? От името на новата дукеса Макарън?
— Не искам да зная — отвърна Клер.
Маймунката тръгна към тайната врата.
— Отивам си. Надявам се бързо да се оправиш. — Хитрушата нарочно помълча малко. — И най-сетне да вземеш решение.
— За какво?
Сара не отговори на въпроса, усмихна се загадъчно и изчезна.
Клер се обърна по корем и отново заплака. Ядосваше се не само на Хари, но и на майка си. Всички вече знаеха, че се е скарала с годеника си. Но влюбените понякога се карат. Само че случката в гората не беше обикновено спречкване между влюбени.
Значи той беше заминал за Единбург, а тя оставаше сама в тази къща. Нямаше да има никаква компания, нищо, което да занимава ума й, никой, с когото да разговаря.
Разхълца се по-силно, защото знаеше, че двамата с Хари никога не говореха истински помежду си. Когато той се върнеше, трябваше да се сдобрят. Налагаше се да му се извини и да продължат да… Какво? Да ходят всеки ден на лов? Да гледа отстрани как той убива още и още животни? Да си купува нови костюми за езда и пушки със сачми? Да ходи при свекървата си на чай, за да изслушва заповедите й?
От тези мисли сълзите й потекоха още по-безутешно.
Глава осемнадесета
Клер отвори очи. В тъмнината някой я разтърсваше за рамото. Изпод подпухналите си от плач клепачи тя съзря светлина на свещ и един грамаден силует. Сърцето й спря да бие.
След миг позна ослепително белите одежди на Оман. Примигна объркано, но после изведнъж се събуди напълно.
— Какво се е случило? — попита тя и се опита да седне. Но се усети много слаба и замаяна. Още беше облечеш във влажния си костюм за езда.
— Стреляха по него — каза Оман. — Някой се опита да го убие.
Клер разтвори широко очи.
— Тревилиън? — прошепна тя, и Оман кимна. В следващата секунда Клер скочи от леглото, но веднага се олюля и се хвана за главата. Кой знае откога не беше слагала залък в устата си. Погледна часовника на камината. Беше малко след полунощ.
— Той ли те изпрати? — попита тя. — Тежко ли е ранен? Сигурна съм, че няма да иска лекар, нали? Ще оздравее ли?
На всичките й въпроси Оман отговаряше само с: „Да вървим“ — и я поведе към вратата.
Клер го последва през тайните тунели до покрива. Почти не съзнаваше какво прави, а вървеше механично след Оман, като при всяка крачка сърцето й биеше все по-силно.
Когато приближиха кабинета на Тревилиън, чуха гневни викове.
— Къде се дяна, дявол те взел? Кръвта ми ли искаш да изтече?
Клер се усмихна облекчено. Човек, който ревеше така силно, едва ли бе на смъртно легло. Тя влезе в спалнята му.
— Виждам, че загубата на кръв не е охладила темперамента ти. Какво са ти сторили?
Тревилиън я загледа смаяно. Ленената риза над рамото му беше пропита с кръв, но цветът на лицето му беше добър и като цяло изглеждаше почти здрав.
— Какво търсиш тук? — враждебно попита той.
Тези дума даваха отговор на въпроса дали той бе изпратил Оман да я повика.
— Чух, че се нуждаеш от помощ. — Тя докосна рамото му, но той се отдръпна и простена от болка.