Тя се изсмя и неудобството й в миг се изпари. Седна на края на леглото му, отпи голяма глътка от уискито си и се залови с гигантската порция. Ястието на Оман беше толкова различно от онова, което бе принудена да яде и да хвали „оттатък“. В чинията й имаше нещо силно подправено, меко, студено и хрупкаво.
— Разкажи ми какво пишеш сега — помоли го тя с пълна уста. — Всяка дума. Разкажи ми всичко, което си мислил и правил през това време. И най-важното — кой е стрелял по теб. Оман ми каза, че някой се е опитал да те убие.
— Преувеличава. По-вероятна е твоята версия — някой пишман ловец се е целил в гълъбите, пък е улучил мен.
Тя схруска парче пилешко с бадеми.
— Мислех си, че излизаш навън само рано сутрин и след залез.
— Така е.
Клер го гледаше недоумяващо.
— Значи някой е стрелял по теб през нощта?
— Много обичам пилешко с бадеми. Ти какво ще кажеш?
— Тревилиън, настоявам за отговор!
— Защо ти, която се чудиш как да угодиш на Хари, изведнъж ставаш толкава агресивна с мен? А на всичкото отгоре съм и ранен!
Тя се разсмя.
— Аз не те обичам. Не ми се налага да се преструвам пред теб. — Но веднага се усети и добави: — Грешка на езика. Не мислех това, което казах.
Тревилиън отпи глътка уиски и я погледна.
— Какво ще направиш, ако аз те помоля да отидем на лов?
— Какво? Да клеча в дъжда и да гледам как убиваш животни? Да не си се побъркал?!
— Но с Хари клечиш в дъжда и безропотно наблюдаваш как изтребват животните!
— Хайде да оставим това! Кажи кой може да те е проследил в тъмното? Видя ли стрелеца?
— Не, нито видях, нито чух някого. — Той продължи да се храни.
— Значи не вярваш, че са искали да те убият, така ли?
Тревилиън толкова забави отговора си, че явно се готвеше да я излъже.
— Сигурен съм, че беше нещастен случай.
Клер усети как я полазват тръпки: вече не се съмняваше, че някой се е опитал да убие Тревилиън.
— Джек Пауъл — прошепна тя.
— Глупости. Джек няма никаква причина да ме мрази. Доколкото ми е известно, той все още ме смята за мъртъв.
— Маймунката ми каза, че във вестника имало съобщение за Пауъл. Щял да изнесе лекция в Единбург и да представи неопровержимо доказателство, че единствен той е посетил Пеша.
Тази новина стресна Тревилиън.
— Спомена ли за какво доказателство става дума?
— Не — каза тя замислено. — Какво може да е според теб?
Тревилиън помълча и бавно отпи от уискито си.
— Едно нещо, което мислех, че съм изгубил.
— И което си взел от Пеша?
— Да.
— Да отидем в Единбург и ще откраднем това доказателство от Пауъл. Какво представлява то всъщност?
— Лунната перла.
Клер се облегна на резбованата колона и въздъхна.
— Лунната перла. Звучи страшно екзотично. Сигурно някаква скъпоценност… Утре рано сутринта ние ще…
— Ние няма да сторим нищо. Сега ще се прибереш в стаята си, защото аз трябва да почивам. А ако не ти се спи, можеш да напишеш дълго писмо до любимия си, с което да го помолиш за прошка. Чувам, че майка ти вече поръчва дрехи от името на новата дукеса Макарън. Трябва да бъдеш добро момиче и да се омъжиш за човека, който умее единствено да убива животни, за да може майка ти да плати накупените дрънкулки.
Клер отмести чинията си.
— Бях забравила какъв грубиян си. — Тя се изправи. — Най-добре е да си вървя и да те оставя сам. Ако още някой стреля по теб, извикай лекар.
— Така и ще направя.
Клер погледна надолу към копринения халат на пеперудите…
— Ще се преоблека и…
— Задръж го. И си върви. Бях забравил, че си едно лишено от чувство за хумор, докачливо малко същество.
Клер напусна стаята с вдигната глава. В кабинета видя Оман, сложи пръст на устните си и му направи знак да я последва.
Спусна се по извитото стълбище. Градината бе обляна в лунна светлина. Малко по-късно Оман се изправи пред нея. Тя вдигна очи към великана.
— Кажете ми, какво беше — опит за убийство или нещастен случай?
— Беше опит за убийство.
Клер въздъхна дълбоко и сама се учуди какъв страх и каква ярост бушуваха в нея. Кой дръзваше да посегне на велик човек като капитан Бейкър? Той беше още млад и го очакваха толкова нови подвизи.
— Тревилиън ми каза, че у Пауъл се намира нещо, взето от Пеша — Лунната перла. Знаете ли какво представлява?
Оман кимна.
— Предполагам, че тази скъпоценност е много важна за Тревилиън. Ще се опита ли да си я върне?
— Ако Перлата е у Пауъл, капитанът ще му я вземе.
Клер си пое дълбоко дъх. Така и предполагаше. Тревилиън не успя да скрие потреса си от вестта, че Пауъл владее тази вещ. Беше сигурна, че ще предприеме нещо.