— Роял Бониър, адвокатът кръстоносец, който, работейки безвъзмездно, е спечелил половин дузина безнадеждни дела, заяви, че ще направи всичко възможно да изключи от материалите по случая видеозаписа, направен от камерата за наблюдение на товарните платформи на универсалния магазин „Бийлс“.
В този момент започна поредното повторение на ужасяващия запис. Девойката прекосява участъка, намиращ се в обсега на камерата. Носи раница на гърба си. Браун се появява иззад една колона и я хваща за ръката. Тя вдига глава и го поглежда въпросително.
В този момент ампутираната ми ръка внезапно ме засърбя толкова силно, сякаш в нея се бяха забили жилата на рояк пчели.
Извиках от изумление и болка и се строполих на пода, дистанционното за телевизора и чинията със сандвичите също паднаха на килима. Опитвах се да почеша ръката, която вече я нямаше. Чух вика си:
— Стига! Моля те, стига!
Но имаше само един начин сърбежът да бъде спрян. Коленичих, после запълзях към стълбата (дистанционното изхрущя под тежестта ми). Преди да го строша обаче, явно бях натиснал някакъв бутон и Шести канал се смени с Кънтри Мюзик Телевижън. Докато се качвах по стълбището, на два пъти понечих да се хвана за парапета с ампутираната си дясна ръка. Дори чух как потната ми длан заскриптя по полираната повърхност, преди да премине през дървото като през дим.
Някак си се добрах до „Розовото мъниче“ и със сетни сили се изправих на крака. С лакът натиснах бутона за осветлението и забързах към триножника. Махнах недовършената картина, без дори да я погледна, и сложих чисто платно. Дишах на пресекулки (всяко вдишване бе съпроводено със стон), изпод косата ми бе избила пот. Сграбчих кърпата, с която избърсвах четките, и преметнах на рамото си, както слагах лигавчетата на дъщерите си, когато бяха бебета и ги прегръщах, за да се оригнат. Захапах една четка, затъкнах друга зад ухото си и се пресегнах за трета, ала вместо нея грабнах молив. Веднага щом започнах да рисувам, нетърпимият сърбеж изчезна. Към полунощ картината бе готова, а от сърбежа нямаше и следа. Само че не бях нарисувал поредната картина — това бе с главна буква и беше невероятно добра, ако имах право да я оценя. А аз го имах. Наистина бях адски талантлив. На платното се виждаше как ръката на Кенди Браун стиска китката на Тина Гарибалди. Тина беше вперила в него големите си тъмни очи, потресаващи със своята невинност. Бях успял да предам изражението й с такова съвършенство, че ако родителите й видеха картината, щеше да им се прииска да се самоубият. Обаче никога нямаше да я видят.
Да, никога.
Онова, което бях изобразил, бе почти като копие на фотографията, поместена поне веднъж във всички местни вестници и (вероятно) в повечето вестници в Съединените щати. Разликата беше само в един доста важен детайл. Сигурно Дарио Нануци би казал, че това е запазената марка на Едгар Фриймантъл — американският примитивист, който се бори с клишето, се опитва да погледне по нов начин на Кенди и Тина, тази двойка, венчана от ада, — ала тази картина нямаше да бъде видяна и от Нануци.
Отново върнах четките си в бурканите от майонеза. Бях изцапан с боя чак до лактите (нашарил бях и лицето си), но дори и през ум не ми мина да се измия.
Изпитвах вълчи глад.
Във фризера имах хамбургер, но дълбоко замразен. Замразени бяха и свинските пържоли, които Джак купи миналата седмица от „Мортън“. Довършил бях пушения колбас, следователно ми оставаше само кутия овесени ядки и йогурт. Взех купичката за мюсли и понечих да я напълня, но понеже ме мъчеше зверски апетит, тя ми се стори не по-голяма от напръстник. Блъснах купичката настрани с такава сила, че тя се удари в панера за хляб и отскочи от него. Извадих голямата купа за салата и изсипах вътре цялото съдържание на кутията. Добавих половин литър мляко, изсипах седем-осем препълнени лъжици захар и започнах да се тъпча, като спрях само веднъж, за да добавя още мляко. Ометох всичко и се затътрих към спалнята, минавайки пътьом покрай телевизора, за да заглуша гласа на един пееш градски каубой. Проснах се напреки на леглото и се озовах лице в лице с Рийба. Раковините под „Розовата грамада“ продължаваха да си шепнат.
— Какво направи? — попита куклата. — Какво направи този път, мръснико?
Опитах се да кажа „Нищо“, ала заспах, преди да произнеса думата. Пък и щеше да е лъжа.
XII
Събуди ме телефонен звън. Успях да натисна бутона едва от втория опит и да изломотя нещо като „Ало?“.
— Muchacho, ставай и ела на закуска! — възкликна Уайърман. — Бифтек и яйца! Празнуваме! — Той замълча. — Поне аз празнувам. Госпожица Истлейк отново не е в час.
— И какво празну… — Прозрението внезапно ме осени и аз седнах рязко в леглото, избутвайки Рийба на пода. — Да не би зрението ти да се е върнало?
— Не, amigo, боя се, че новината не е чак толкова добра. Днес е празник за цяла Сарасота. Кенди Браун. По време на сутрешната проверка пазачите са го намерили мъртъв в килията му.
За миг дясната ми ръка ме засърбя, а всичко пред очите ми стана червено.
— И какво казват? — промърморих и едва познах гласа си. — Самоубил ли се е?
— Не знам, но независимо дали е посегнал на живота си, или го е споходила естествена смърт, той спести на Флорида много пари, а на родителите на бедното момиче — порой от съдебна помия. Най-добре ела да го обсъдим. Какво ще кажеш?
— Само да се облека. И да се измия. — Погледнах лявата си ръка, която бе цялата на разноцветни петна. — Легнах си много късно.
— Рисува ли?
— Не, чуках Памела Андерсън.
— Въображаемият ти живот е достоен за съжаление, Едгар. Снощи аз чуках Венера Милоска и тя имаше ръце. Не се бави. Как ги искаш яйцата?
— Бъркани. До половин час съм при теб.
— Чудесно. Бих искал да отбележа, че очаквах по-бурна реакция на информационния си бюлетин.
— Все още се опитвам да се събудя. Естествено много се радвам, че извергът е мъртъв.
— Вземи си номерче и се нареди на опашката — подхвърли Уайърман и затвори.