Събуди ме телефонен звън. Успях да натисна бутона едва от втория опит и да изломотя нещо като „Ало?“.
— Muchacho, ставай и ела на закуска! — възкликна Уайърман. — Бифтек и яйца! Празнуваме! — Той замълча. — Поне аз празнувам. Госпожица Истлейк отново не е в час.
— И какво празну… — Прозрението внезапно ме осени и аз седнах рязко в леглото, избутвайки Рийба на пода. — Да не би зрението ти да се е върнало?
— Не, amigo, боя се, че новината не е чак толкова добра. Днес е празник за цяла Сарасота. Кенди Браун. По време на сутрешната проверка пазачите са го намерили мъртъв в килията му.
За миг дясната ми ръка ме засърбя, а всичко пред очите ми стана червено.
— И какво казват? — промърморих и едва познах гласа си. — Самоубил ли се е?
— Не знам, но независимо дали е посегнал на живота си, или го е споходила естествена смърт, той спести на Флорида много пари, а на родителите на бедното момиче — порой от съдебна помия. Най-добре ела да го обсъдим. Какво ще кажеш?
— Само да се облека. И да се измия. — Погледнах лявата си ръка, която бе цялата на разноцветни петна. — Легнах си много късно.
— Рисува ли?
— Не, чуках Памела Андерсън.
— Въображаемият ти живот е достоен за съжаление, Едгар. Снощи аз чуках Венера Милоска и тя имаше ръце. Не се бави. Как ги искаш яйцата?
— Бъркани. До половин час съм при теб.
— Чудесно. Бих искал да отбележа, че очаквах по-бурна реакция на информационния си бюлетин.
— Все още се опитвам да се събудя. Естествено много се радвам, че извергът е мъртъв.
— Вземи си номерче и се нареди на опашката — подхвърли Уайърман и затвори.
XIII
Предишната вечер бях с дистанционното, затова се наложи ръчно да включа телевизора. Този навик бе останал в далечното минало, но все пак се справих. По Шести канал вместо „Само Тина, нищо друго, освен Тина“ даваха ново шоу: „Само Кенди, нищо друго, освен Кенди“. Увеличих звука до максимум и се заех да се измия от боите.
Джордж „Кенди“ Браун явно бе умрял в съня си. Пазачът, когото интервюираха, бе казал: Не съм чувал някой да хърка по-силно от този човек. „Шегувахме се, че другите затворници щяха да го убият заради хъркането му, ако беше в обща килия.“ Лекарят измърмори нещо за задушаване и предположи, че Браун е издъхнал в съня си. Отбеляза, че възрастните рядко умират от това, ала подобни случаи са известни на медицината.
Задушаването ми звучеше като правдоподобна версия, но усложненията бяха възникнали благодарение на мен. Измих се криво-ляво и се качих в „Розовото мъниче“, за да разгледам Картината на дневна светлина. Съмнявах се, че сега ще ми се стори толкова добра, както си бях помислил снощи, преди да сляза в кухнята, за да омета куп овесени ядки — нямаше начин да е толкова добра, като се имаше предвид колко бързо я бях сътворил.
Само че грешах. Бях изобразил Тина с дънки и чиста розова тениска, с раница на гърба. Кенди Браун също бе с дънки, пръстите му стискаха китката на девойката. Очите й бяха вперени в неговите, устата й бе полуотворена, сякаш искаше да го попита нещо, може би „Какво искате, господине?“. Неговите очи се взираха в нея, изпълнени със злост, ала останалата част от лицето му не изразяваше никакви емоции, защото липсваше. Не му бях нарисувал нито уста, нито нос. Под очите на моя Кенди Браун се белееше празно платно.
Десета глава
Мехурът сапунен на тленната слава
I
Когато се качих на самолета от Минесота до Флорида, бях с дебела шуба и качулка. Оттогава не я бях обличал, но тази сутрин реших добре да се екипирам за крайбрежния си преход от „Розовата грамада“ до „Двореца на убийците“. Беше студено и от океана духаше пронизващ вятър, а повърхността на водата наподобяваше грапава стомана под пустеещото небе. Ако знаех, че това е последният ми мразовит ден на Дума Ки, щях да му се радвам повече… макар че отдавна бях изгубил способността си да се радвам на студа.
Във всеки случай едва осъзнавах къде се намирам. На рамото ми висеше платнена торба, в която обикновено събирах находките си (излизах ли на разходка, машинално я вземах със себе си), но тази сутрин не си харесах нито една раковина или изхвърлен на брега плавей. Просто крачех, местех механично болния си крак, без да го усещам, слушах как вятърът свисти край мен, без да го чувам, и наблюдавах как чикчирикчетата подскачат край вълните, без всъщност да ги виждам.
Мислех си: „Убих го, по същия начин, както убих кученцето на Моника Голдстийн. Знам, че е налудничаво, но…“
Само че не беше налудничаво.