Бях спрял дишането на Кенди Браун.
II
От южната страна на „Двореца“ имаше остъклена тераса. Едната й страна гледаше към джунглата, а другата — към металическата синева на океана. Елизабет седеше там на инвалидната си количка, подносът със закуската й бе положен върху подлакътниците. За пръв път от запознанството ни я виждах завързана. Осеяният с парченца бъркани яйца и късчета препечени филийки поднос изглеждаше като след храненето на малко дете. Уайърман й даваше да пие сок от чашка с дозатор, за да не се задави. В ъгъла работеше малък телевизор, включен на Шести канал. Естествено даваха „Само Кенди, нищо друго, освен Кенди“. Беше умрял и сега Шести канал се хранеше от трупа му. Не че Кенди заслужаваше друго, ала въпреки всичко беше противно.
— Тя вече закуси — каза Уайърман, — но може да поседиш с нея, докато приготвя яйцата и препека няколко филийки.
— С удоволствие, обаче не си прави труда. Работих до късно, после хапнах малко.
Малко. Ха-ха! Когато излизах от къщи, видях оставената в мивката купа за салата.
— Изобщо няма да ме затрудниш. Как е кракът ти?
— Не е зле. — Това бе самата истина. — А ти, Бруте?
— Добре съм, благодаря. — отвърна той, въпреки че изглеждаше уморен, а кървясалото му око продължаваше да сълзи. — Закуската ти ще е готова след пет минути.
Разумът на Елизабет напълно бе дезертирал. Когато поднесох чашката с дозатора към устните й, тя отпи една глътка и извърна глава. Под неумолимата светлина на зимния ден лицето й изглеждаше прастаро и отнесено. Помислих си, че сме интересно трио — страдаща от старческо слабоумие жена, бивш адвокат с куршум в мозъка и бивш строителен предприемач с ампутирана ръка. Всичките с бойни белези отдясно на главата. На екрана на телевизора защитникът на Кенди Браун (вече също бивш) настояваше за щателно разследване. Госпожица Истлейк изрази целокупното мнение на жителите на окръг Сарасота по темата, като затвори очи. Тя се отпусна върху поддържащия я ремък и заспа.
Уайърман донесе две порции яйца и аз стръвно се нахвърлих върху своята. Елизабет захърка. Едно бе сигурно — ако случайно се задушеше насън, поне нямаше да умре млада.
— Пропуснал си едно петно, muchacho — информира ме домакинът ми и докосна с вилицата месестата част на ухото ми.
— Моля?
— Имаш боя. На ухото си.
— А, да — кимнах. — Ще има да я чистя поне няколко дни. Буквално се омазах до ушите.
— И какво рисува посред нощ?
— Сега не ми се говори за това.
Той вдигна рамене и кимна:
— Все повече заприличваш на другите художници. С всичките им странни приумици и ексцентризъм…
— Не се подигравай.
— Тъжно, много тъжно… Аз се отнасям с такова уважение към теб, пък ти чуваш само сарказъм.
— Извинявай.
Той махна с ръка:
— Изяж си яйцата. Иначе няма да пораснеш голям и силен като Уайърман.
Подчиних се. Госпожица Истлейк продължаваше да хърка. Телевизорът боботеше. На екрана се появи лелята на Тина Гарибалди — млада жена, с две-три години по-голяма от моята Мелинда. Тя каза, че щатът много се забавил с присъдата, ето защо Бог наказал „чудовището“. Собственоръчно. Помислих си: „По принцип си права, muchacha, само че грешиш за своя Бог. Той изобщо не се намеси.“
— Изключи този водевил — помолих Уайърман.
Той изпълни молбата ми и се обърна към мен:
— Май всъщност си прав за художническите приумици — отбелязах. — Реших да направя изложба в „Ското“, стига този Нануци да не се е отказал.
Уайърман се усмихна и изръкопляска тихичко, за да не събуди спящата старица.
— Чудесно! Едгар търси мехура сапунен на тленната слава! Но защо пък не? Да, защо пък не?
— Не търся никакъв сапунен мехур — казах, чудейки се дали пък всъщност не е прав. — Но ако ми предложат договор, ще можеш ли да влезеш в ролята си на юрист и да го прегледаш?
Усмивката на Уайърман помръкна.
— Ще то прегледам, ако съм все още тук, amigo, но не знам колко време ми е отредено. — Изражението ми го накара да вдигне ръка, прекъсвайки евентуалните ми възражения. — Не бързам да лягам в гроба, обаче започвам да се питам дали тъкмо аз трябва да се грижа за госпожица Истлейк? В сегашното си състояние?
Не исках да зачеквам тази тема (особено тази сутрин), ето защо попитах:
— А как изобщо се озова тук?
— Има ли значение?
— Може би.
Замислих се как в началото смятах, че съм дошъл на Дума Ки по свой избор, но после стигнах до извода, че по-скоро островът ме беше избрал. Дори се бях питал — обикновено нощем в леглото си, докато слушах шепота на раковините под вилата — дали злополуката бе наистина злополука? Разбира се, че беше — как иначе? — но умът ми диплеше сходствата между случилото се с мен и Хулия Уайърман. Аз бях блъснат от кран, а тя — от камион на общината. Същевременно си давах сметка как мнозина (и то напълно здравомислещи хора) са убедени, че са зърнали образа на Христос, запечатан върху мексиканска питка.