— Ако очакваш още една дълга история, не си познал — заяви Уайърман. — Тази разкази ужасно ме изтощават, а в момента кладенецът е пресъхнал. — Той се вгледа замислено в Елизабет. И (както ми се стори) с мъничко завист. — Тази нощ почти не мигнах.
— И съкратен вариант ще ми е достатъчен — подхвърлих.
Той въздъхна тежко. Добродушната му усмивка се бе стопила като пяната от халба бира. Беше се изгърбил, гърдите му сякаш бяха хлътнали.
— След като Джак Файнъм ме изпрати в „неплатен отпуск“, реших, че Тампа се намира достатъчно близо до „Дисни Уърлд“. Обаче щом се озовах тук, ужасно ми доскуча.
— Напълно те разбирам.
— Изпитвах и някаква необходимост да изкупя греха си. Не ми се искаше да ходя в Дарфур или Ню Орлийнс, нито пък да работя pro bono, макар че такава мисъл ми мина през ума. Усещах, че малките сферички с лотарийните числа все още подскачат някъде и една чака своя ред да се търкулне по тръбата. Последната.
— Да — изрекох. Стори ми се, че студен пръст ме докосва по тила. Съвсем лекичко. — Още едно число. Чувството ми е познато.
— Si, señor, знам, че ти е познато. Чаках възможността да направя нещо хубаво, за да изравня баланса. Защото усещах, че трябва да го изравня. И един ден попаднах на обява в „Тампа Трибюн“: „Търси се човек, който да се грижи за възрастна дама и да наглежда няколко първокласни островни имота. Кандидатът трябва да представи автобиография и препоръчителни писма, съответстващи на високата заплата и премиалните. Длъжността е перспективна и кандидатът вероятно ще го оцени. Задължително условие е умението да общува с хората.“ Е, аз умеех да общувам и самата обява докосна нещо в мен. Явих се на събеседване при адвоката на госпожица Истлейк. Той ми каза, че на семейството, което до сега работело за нея, му се наложило спешно да се върне в Нова Англия, понеже родителите на мъжа или жената претърпели тежка катастрофа.
— И ти получи работата. Какво му каза за…? — Посочих дясното си слепоочие.
— Нищо. Той и без друго ме гледаше с подозрение… Чудеше се за какъв дявол един адвокат от Омаха иска да се погребе цяла година на малък остров, да обслужва някаква капризна старица и да наглежда къщите, пустеещи през повечето месеци… но госпожица Истлейк… — Той се пресегна и погали сбръчканата й ръка. — Харесахме се от пръв поглед, нали, скъпа?
Елизабет само изхърка, но аз погледнах лицето на Уайърман и отново почувствах допира на студения пръст (сега не докосваше тила ми, а го натискаше). Почувствах го и разбрах: тримата се бяхме озовали тук неслучайно, а защото неведома сила имаше нужда от присъствието ни. Тази мисъл не се основаваше на логиката, с която бях израснал и върху която бях изградил своя бизнес, ала нямах никакви съмнения в истинността й. Тук, на Дума Ки, аз бях съвсем различен човек и единствената логика, но която се подчинявах, се определяше от реакцията на нервните ми окончания.
— Знаеш ли, тя ми е много скъпа. — Уайърман взе салфетката и тежко въздъхна, сякаш движението му бе коствало големи усилия. — Щом се озовах на острова, цялата безумна истерия, за която ти разказвах, изчезна. Свалих всички лепкави наноси от себе си и се превърнах в обикновен застаряващ мъж, който се зачита във вестника за не повече от няколко минути, ако не иска да получи нетърпимо главоболие. Движеше ме само една идея — имах дълг, който трябваше да изплатя. И работа, която трябваше да върша. Нищо друго не ме интересуваше. Госпожица Истлейк не ме назначи — тя ме взе при себе си. Когато пристигнах тук, не беше такава, Едгар. Беше умна, весела, горда, кокетничеща, капризна, взискателна… и стига да поискаше, можеше да ме изтръгне от депресията я със смях, я с ругатня, както и правеше.
— Съдейки по гласа й, тя е закоравяла пушачка.
— Беше. Друга на нейно място би се примирила с недъга си. Не и тя. Изминава по сто и осемдесет крачки с проходилката и се разхожда из двора и в къщата — този снабден с климатик музей… По-рано обичаше да стреля по мишени — понякога със старите огнестрелни оръжия на баща си, но най-често с харпунния пистолет, понеже има по-слаб откат. И понеже, както самата казва, звукът й му харесва повече. Когато я видиш с харпуна в скута, наистина изглежда като Невестата на Кръстника.
— Точно такава я видях за първи път.