— Веднага се привързах към нея, после я обикнах. Хулия ме наричаше mi companero. Често си мисля за това, когато съм с госпожица Истлейк. Тя е mi companera, mi amiga — моя другарка, моя приятелка. Тя ми помогна да открия сърцето си, когато мислех, че съм го изгубил завинаги.
— Бих казал, че ти е провървяло.
— Може би si, може би no. Да ти кажа честно, ще ми бъде доста трудно да я оставя. Какво ще прави, когато назначат нов болногледач? Той няма да знае, че всяка сутрин Елизабет си пие кафето в края на дъсчената пътечка, нито пък за тъпата кутия за курабийки, която наужким трябва да хвърлям в езерото със златните рибки… А тя няма да може да му обясни, понеже през повечето време съзнанието й ще бъде обгърнато от гъста мъгла.
Уайърман се обърна към мен и аз видях, че на изпитото му лице е изписано страх.
— Ще запиша всичко, ето какво ще направя… всичките ни порядки, целият ни режим. От сутрин до вечер. И ти ще се погрижиш новият служител да се придържа към тях, Едгар. Ще го сториш, нали, amigo? Ти също я харесваш, сигурен съм. И не би искал да я видиш наранена. И Джак! Може би той също ще помогне мъничко. Знам, че нямам право да го искам, но…
Внезапно бе озарен от нова мисъл. Понадигна се и се загледа в океана. Беше отслабнал, кожата на скулите му бе тъй прозирна, че блестеше, косата му беше сплъстена.
— Ако умра… а аз мога, мога да умра всеки момент, също като сеньор Браун… нали ще се погрижиш за Елизабет, докато намерят нов болногледач? Работата не е толкова тежка, а и тук ще можеш да рисуваш. Светлината е превъзходна, не смяташ ли? Само за рисуване!
Започваше да ме плаши.
— Уайърман…
Той се обърна към мен. Очите му блестяха — и двете, въпреки че лявото бе замрежено от разширени и спукани капилярчета.
— Обещай ми, Едгар! Налага се да планираме нещата отсега! Ако не го направим, те ще я изпратят в старчески дом, където няма да изкара и месец! Дори седмица! Знам го! Затова ми обещай!
Помислих си, че вероятно е прав. Помислих си и още нещо — че ако не намеря отдушник за тревогите му, като нищо ще получи нов пристъп. Ето защо обещах. После добавих:
— Навярно ще живееш по-дълго, отколкото си мислиш, Уайърман.
— Възможно е — вдигна рамене той. — Но ще запиша всичко. За всеки случай.
III
Отново ми предложи да ме откара в „Розовата грамада“ с количката за голф. Отвърнах му, че пешеходните разходки са източник на удоволствие за мен, но не бих отказал чаша сок, преди да поема към къщи.
Обичам прясно изцедения сок от флоридски портокали не по-малко от всекиго, обаче тази сутрин поисках напитката по съвсем друга причина. Уайърман ме бе оставил в малката стаичка в края на остъкления централен коридор, който излизаше на брега. Беше я приспособил за свой кабинет, макар че не разбирах как един човек, неспособен да чете по-дълго от пет минути, ще води кореспонденция и ще преглежда сметки и договори. Предположих — и това ме трогна, че най-вероятно Елизабет му е помагала, преди състоянието й да се влоши.
Когато дойде закуската, надзърнах в тази стаичка и забелязах сивата папка върху преносимия компютър. Вероятно Уайърман го бе ползвал тези дни. Отворих папката и взех една рентгенова снимка.
— Голяма чаша или малка? — провикна се от кухнята Уайърман и така ме стресна, че едва не изпуснах снимката.
— Средна! — извиках в отговор. Пъхнах снимката в платнената си торба и затворих папката. Пет минути по-късно вече се тътрех обратно към къщи.
IV
Идеята да крада от приятел изобщо не ми допадаше, дори и да ставаше дума за една нищо и никаква рентгенова снимка. Не ми харесваше и пазя в тайна онова, което бях сторил с Кенди Браун. Спокойно можех да му разкажа — след историята с Том Райли Уайърман със сигурност би ми повярвал. Би ми повярвал дори и без намесата на свръхестествените си способности. Ала точно там беше проблемът. Той не беше глупак. Щом можех да изпратя Кенди Браун в моргата на Сарасота само с един щрих върху платното, навярно бях способен и на друго — да помогна на един бивш адвокат с куршум в главата там, където лекарите са безсилни. Ами ако не можех? Казах, че е по-добре да не му вдъхвам напразна надежда… макар че дълбоко в себе си бях уверен в магическите си способности.
Когато се прибрах в „Розовата грамада“, дясното ми бедро сякаш виеше от болка. Закачих горната си дреха в гардероба, глътнах две таблетки окситоксин и забелязах мигащата лампичка на телефонния секретар.
Съобщението беше от Нануци. Радвал се, че съм размислил. Ако и останалите ми работи били на нивото на онези, които бе видял, галерия „Ското“ с удоволствие щяла да организира изложба на картините ми. Настоявали да бъде преди Великден, защото после туристите се разотивали и настъпвал мъртвият сезон. Питаше дали е възможно с двама негови сътрудници да ме навестят и да разгледат другите ми завършени творби. Щели да донесат и образец от договора, за да го прегледам на спокойствие.