Гостът ми пъхна в устата си последното парченце лазаня.
— Не можеш да погледнеш обективно на ситуацията, muchacho, но Уайърман, този благодарен кучи син…
— Още няма защо да ми благодариш.
— Ще ти покаже правия път. Не мога да допусна щастието ти да бъде помрачено от излишни тревоги. Защото, Исусе миризливи, ти трябва да бъдеш щастлив. Знаеш ли колко хора от западното крайбрежие на Флорида биха убили и родната си майка за изложба на Палм Авеню?
— Уайърман, да не би току-що да каза Исусе миризливи?
— Не сменяй темата.
— Още не са ми предложили изложба.
— Ще ти предложат. Няма да ти носят договора в пущинаците, за да убиваш комари с него. Затова чуй какво ще ти кажа. Слушаш ли ме?
— Слушам те.
— Когато обявят датата на откриването — а тя ще бъде обявена, бъди спокоен, — ще се заемеш с онова, което се очаква от всеки нов художник: със своята реклама. Ще даваш интервюта, като се започне с Мери Айър и се свърши с всички вестници и Шести канал. Ако решат да се захванат с ампутираната ти ръка, чудесно. Едгар Фриймантъл изгрява на художествената сцена на Слънчевия бряг като феникс, роден от димящите пепелища на трагедията!
— Изпуши това, amigo — подхвърлих и се хванах за чатала, без да спирам да се усмихвам.
Ала Уайърман не обърна внимание на вулгарността ми. Носеше се на гребена на собствената си вълна.
— Ампутираната ти ръка ще стане златна.
— Уайърман, ти си цинично копеле.
Той явно възприе думите ми като комплимент, защото кимна и махна величествено с ръка.
— Ще стана твой адвокат. Ти подбери картините за изложбата, като се съобразиш с мнението на Нануци. После Нануци ще ги нареди в галерията, като се съобрази с твоето мнение. Нали така?
— Да. Ако се стигне до там.
— Ще се стигне, не се съмнявай. И, Едгар… последното, макар и не по важност… ще трябва да се обадиш на всички хора, на които държиш, и да ги поканиш на изложбата.
— Но…
— Няма „но“. На всички. На психиатъра си, на бившата си жена, на двете си дъщери, на онзи Том Райли, на онази физиотерапевтка…
— Кати Грийн — казах смутено. — Уайърман, Том няма да дойде. За нищо на света. Нито пък Пам. А Лин е във Франция. Има стрептококова инфекция!
Той сякаш не ме чу, а продължи:
— Беше споменал някакъв адвокат…
— Уилям Боузман трети. Викаме му Бози.
— Покани го. И естествено родителите си. Сестрите и братята си.
— Родителите ми са мъртви и аз бях единствено дете. Бози… Бози ще дойде. Но не го наричай така, Уайърман. Във всеки случай не и в лицето му.
— Да нарека друг адвокат Бози? Ти за глупак ли ме имаш? — Той се замисли. — Като се има предвид, че се гръмнах в главата и не можах да се самоубия, по-добре не ми отговаряй.
Слушах го с половин ухо, понеже бях погълнат от собствените си мисли. За пръв път си дадох сметка, че ще организирам светско парти в новия си живот… на което ще дойдат хора. Идеята едновременно ме привличаше и плашеше.
— Не е изключено и всички да дойдат — продължи Уайърман. — Бившата ти, избягалата на другия край на света дъщеря, счетоводителят, който възнамерява да се самоубие… Помисли над това. Цяла тълпа мичиганци.
— Те са от Минесота.
Той вдигна рамене, сякаш ме беше все едно за кой щат става въпрос — Мичиган или Минесота. Казах си, че е доста снобарска реакция за човек от Небраска.
— Мога да организирам чартърен полет — предложих. — И да наема целия ресторант в „Риц-Карлтън“. Да направим голям банкет. И защо пък не?
— Така те искам! — прихна той. — Влез в ролята си на прегладнял художник.
— Да — кимнах. — Ей сега ще напиша на прозореца: „ГОТОВ СЪМ ДА РАБОТЯ И ЗА ТРЮФЕЛИ.“
И двамата избухнахме в смях.
IX
След като сложих чиниите и чашите в съдомиялната машина, отново се качихме горе, но само за да направя шест-седем дигитални фотографии — всяка в близък план. През целия си живот бях направил само няколко сполучливи снимки и всички се бяха получили случайно. Ненавиждам фотоапаратите и навярно те го усещат. Щом приключихме с фотосесията, разреших на Уайърман да върви да смени Ан-Мари. Вече се бе стъмнило и му предложих да го закарам с колата.
— Предпочитам да вървя пеш. Чистият въздух ще ми се отрази добре. — Той посочи картината. — Може ли да й хвърля едно око?
— Мисля, че не бива.
Очаквах да възрази, ала той само кимна и слезе по стълбите едва ли не на подскоци. Походката му бе станала енергична и аз знаех, че промяната не е въображаема.
— Утре се обади на Нануци! Кови желязото, докато е горещо!
— Добре. Ти ми звънни, ако усетиш някаква промяна в… — посочих лявото му око.