Уайърман се усмихна.
— Ще го научиш пръв. Засега съм предоволен и че не ме боли главата. — Усмивката му помръкна. — Сигурен ли си, че болката няма да се върне?
— Не съм сигурен в нищо.
— Ясно. Да, така ни е съдено на нас, хората. Благодаря ти за старанията. — И преди да се усетя, той целуна опакото на дланта ми. После ми каза adios и изчезна в мрака, оставяйки подире си само диханието на океана и шепота на раковините под къщата. Скоро обаче те бяха заглушени от нов звук — звъна на телефона.
X
Обаждаше се Илзе — искала да си побъбри. С учението всичко било наред, чувствала се добре (всъщност чудесно), чувала се с майка си веднъж седмично, а с Лин поддържали връзка по електронната поща. Според малката ми дъщеря Мелинда сама си бе поставила диагнозата (прословутата стрептококова инфекция), ето защо не бивало да я взимам насериозно. Казах, че съм потресен от великодушието й, и тя се разсмя.
Съобщих й, че има голяма вероятност да изложат картините ми в една от галериите в Сарасота. Въодушевена от новината, Илзе извика толкова силно, че се наложи да отдалеча слушалката от ухото си.
— Тате, страхотно! Кога? Може ли да дойда?
— Естествено, стига да искаш — отвърнах аз. — Всъщност смятам да поканя всички. — Осъзнах, че съм взел това решение едва сега, след като се чух да й казвам за изложбата. — Може би ще е в средата на април.
— Уф! Тъкмо тогава смятах да се включа в турнето на „Колибри“. — Тя помълча известно време. — Ще се опитам да ги съчетая. Ще си организирам собствено турне.
— Ще успееш ли?
— Да, разбира се. Само ми кажи датата и ще дойда.
Просълзих се. Не знам какво е да имаш синове, ала съм сигурен, че дъщерите те даряват с повече положителни емоции (да не говорим, че можеш просто да им се любуваш).
— Много съм ти признателен, съкровище. Как мислиш… дали сестра ти ще може да дойде?
— Според мен ще дойде. Няма да пропусне възможността да види как си впечатлил специалистите. Ще пишат ли за теб?
— Приятелят ми Уайърман мисли, че ще пишат. Едноръкият художник и цялата произтичаща от това сензация.
— Наистина рисуваш страхотно, татко!
Благодарих й и насочих разговора към Карсън Джоунс. Попитах я какво става с него.
— Всичко е наред.
— Наистина ли?
— Да… защо?
— Не знам. Стори ми се, че долових горчивина в гласа ти.
Тя невесело се засмя:
— Познаваш ме твърде добре. Работата е там, че навсякъде, където свирят, църквите са претъпкани. Турнето трябваше да приключи на петнайсети май, понеже четирима от певците имат други участия, но агентът им намери други трима. А на Бриджит Андрейсън, която стана истинска звезда, й разрешиха да започне да замества пастора в една от църквите на Аризона по-късно от първоначално уговорената дата. Което е супер. — Когато произнесе последното изречение, от гласа й бяха изчезнали всички емоции. Дъщеря ми говореше като възрастна и непозната за мен жена. — Така че вместо да завърши в средата на май, турнето ще продължи до края на юни. Ще имат концерти в Средния запад, а заключителното представление ще бъде в „Кау Палас“ в Сан Франциско. Пред дванайсет хилядна публика. Феноменално, а? — Това беше моя фраза от времената, когато невръстните още Или и Лин устройваха „балетно супершоу“ в гаража. Не можех да си спомня обаче да съм я произнасял някога с толкова тъга и сарказъм.
— Притесняват ли те отношенията между твоя приятел и тази Бриджит?
— Не! — без запъване отговори Илзе и се засмя. — Той казва, че Бриджит има чудесен глас и е извадил късмет да пее дуети с нея (вече изпълняват заедно не една, а две песни), но е празноглава фантазьорка. И не би възразил, ако гълта едно-две ментови дражета преди дуетите, нали разбираш…
Аз чаках.
— Добре, де — най-накрая въздъхна Илзе.
— Какво „добре, де“?
— Добре, де, притеснявам се. — Пауза. — Притеснявам се мъничко, понеже са заедно всеки ден… сутрин в автобуса и вечер на сцената. А аз съм тук. — Още една по-дълга пауза. — И когато говорим по телефона, гласът му май не е същият… Сякаш се е променил.
— Може би си въобразяваш.
— Да. Възможно е. Във всеки случай, ако има нещо — почти съм сигурно, че няма, — но ако все пак има нещо, предпочитам да го разбера сега, а не после… нали разбираш, не след като вече…
— Да — наруших мълчанието. Тя говореше като зрял човек, но въпреки това усетих как ме заболя сърцето. Спомних си как намерих снимката им (стояха до пътя и се прегръщаха) и я докоснах с ампутираната си дясна ръка, а после побързах да се кача в „Розовото мъниче“, стиснал Рийба под мишницата си. Колко отдавна сякаш беше… „Обичам те, Тиквичке! Смайли“ — прочетох на гърба й, ала рисунката, която направих още същия ден с цветни моливи „Вийнъс“ (те също бяха останали в далечното минало), по някакъв начин се надсмиваше над идеята за вечната любов: малко момиченце с рокля за тенис, обърнато с лице към океана. Топи за тенис на пясъка. Още топки сред вълните, заливащи брега.