Когато се връщам към времето, прекарано на Дума Ки, именно тези дни от февруари и март, когато работих над портрета на Уайърман, ми се струват най-хубавите.
XVI
На сутринта Уайърман ми телефонира в десет. Аз вече седях пред статива си.
— Да не те прекъсвам?
— Няма страшно. Прекъсването ми е от полза — излъгах.
— Липсваш ни тази сутрин. — Пауза. — Или поне на мен. Тя…
— Ясно — въздъхнах.
— Договорът е почти перфектен. Необходими са съвсем дребни поправки. Там пише, че с галерията делите по равно приходите, но аз ще го коригирам. Съотношението петдесет на петдесет остава, докато приходите не превишат четвърт милион. После се променя на шейсет към четирийсет в твоя полза.
— Уайърман, никога няма да продам картини за двеста и петдесет бона!
— Надявам се и те да си мислят същото, muchacho, понеже смятам да добавя и клауза за изменение на съотношението в седемдесет към трийсет, ако печалбата надхвърли половин милион.
— Добави и свирка от мис Флорида — подхвърлих. — Само такава клауза липсва.
— Дадено. Има и още нещо — ексклузивен период от сто и осемдесет дни. Би трябвало да са деветдесет. Тук не очаквам проблеми, но мисля, че ще бъде интересно. Страх ги е някоя голяма нюйоркска галерия да не те надуши и да те отмъкне.
— Трябва ли да знам още нещо за договора?
— Не. Усещам, че нямаш търпение да се върнеш към картината. Ще се свържа с господин Йошида, за да се разберем за поправките.
— Някаква промяна в зрението ти?
— Не, amigo. Бих искал да ти отговоря положително, но уви. Обаче продължавай да рисуваш. — Вече отдалечавах слушалката от ухото си, когато чух: — Гледа ли сутрешните новини?
— Не. Изобщо не съм пускал телевизора. Защо?
— Съдебният лекар на окръга каза, че Кенди Браун е умрял от остра сърдечна недостатъчност. Помислих си, че ще ти е любопитно да го узнаеш.
XVII
Рисувах. Напредвах бавно, но важното беше, че работата вървеше. Лицето на Уайърман придоби реални очертания около правоъгълника, където мозъкът му се носеше над водата. Бях го нарисувал по-млад от човека на снимките, закрепени на статива, но това нямаше никакво значение. Все по-рядко поглеждах към фотографиите, а на третия ден ги махнах. Вече не ми трябваха. Сега рисувах, както според мен рисуваха повечето художници — равномерно, задълбочено и методично, сякаш това ми бе професията, а не под влияние на внезапно връхлитащи и отлитащи пристъпи на безумие, породени от наркотици. Работех под съпровода на радиото, което неизменно бе настроено на честотата на „Кост“.
На четвъртия ден Уайърман ми донесе коригирания договор и каза, че мога да го подпиша. Добави, че Нануци искал да фотографира картините ми и да направи диапозитиви за лекцията в библиотеката „Селби“ в Сарасота, която щяла да се проведе през март — един месец, преди откриването на изложбата ми. Въпросната лекция щяла да бъде посетена от шейсет-седемдесет ценители на живописта в Тампа и околностите. Дадох съгласието си и подписах договора.
Дарио пристигна още същия следобед. Изгарях от нетърпение да приключи със снимките и да си тръгне, за да се върна към работата си. Когато мълчанието стана неловко, се поинтересувах (само от учтивост) кой ще изнесе лекцията в Сарасота.
Нануци повдигна вежда и ме изгледа така, сякаш си бях позволил да се пошегувам.
— Единственият човек на света, който е запознат с работата ви — заяви съвсем сериозно. — Самият вие.
Зяпнах от изненада.
— Не мога да изнеса лекция! Нищо не разбирам от живопис!
Дарио махна с ръка към картините, които Джак и още двама сътрудници на галерията щяха да откарат в Сарасота следващата седмица. Предполагах, че до откриването на изложбата ще бъдат съхранявани в склада на „Ското“.
— Всички тези творби говорят за обратното.
— Дарио, тези хора са познавачи! Изучавали са изобразително изкуство! Бас държа, че повечето имат дипломи по изкуствознание, за Бога! Нима искате да застана пред тях и да дрънкам глупости?
— Точно това правеше Джаксън Полак, когато говореше за работата си. При това често беше пиян. И забогатя. — Галеристът пристъпи към мен и ме хвана за чуканчето. Това ме впечатли — съвсем малко хора се осмеляваха да ме докоснат там, сякаш се бояха, че ампутацията е заразна. — Изслушайте ме, приятелю. Те са влиятелни хора и не само защото имат пари, а понеже се интересуват от новите художници и всеки познава още трима души със същите интереси. След лекцията… вашата лекция… ще започнат разговорите. Онези разговори, благодарение на които обикновеното събитие се превръща в сензационно. — Той замълча, играейки си с ремъка на фотоапарата, усмихна се и добави: — От вас се иска само да им разкажете как сте започнали, как сте доразвили уменията си…