— Да, чувам ви. Ако някой поиска да купува, продавайте всички освен картините от цикъла „Момиче и кораб“.
— Ясно.
— Май се разочаровахте.
— Надявах се да купя нещо от цикъла за галерията. Бях си харесал № 2.
Хрумна ми, че според условията на договора щеше да я купи с петдесет процента намаление. „Не е зле, малкия“ — би казал баща ми.
— Цикъла още не е завършен. Може би когато нарисувам всички картини…
— Колко още ще има?
„Ще рисувам, докато не успея да прочета името на шибания призрачен кораб.“
Като нищо щях да го изтърся, но отново чух силен гръм.
— Предполагам, че ще разбера, когато завърша последната. А сега, ако ми позволите…
— Очевидно ви прекъснах работата. Извинете. Не исках да ви преча.
Докато затварях, се запитах дали наистина исках да се върна към картината. Но… оставаше ми съвсем малко. Казах си, че ако продължавам да рисувам, навярно ще успея да завърша портрета още тази вечер. Освен това идеята да работя под съпровода на надигащата се буря неустоимо ме привличаше.
Включих радиото (бях го спрял, когато телефонът иззвъня) и в „Розовото мъниче“ се разнесе гласът на Аксел Роуз, който се дереше в „Добре дошли в джунглата“. Взех една четка и я затъкнах зад ухото си. Грабнах втора и се захванах за работа.
XIX
Буреносните облаци — черни отдолу и лилаво-сини по средата и наподобяващи гигантски плоскодънни лодки — закриваха небосвода. От време на време в дълбините им проблясваше мълния и тогава заприличваха на мозъци, изпълнени с лоши мисли. Заливът изгуби цвета си и помръкна. Жълтата ивица на залеза за малко се обагри в оранжево и внезапно изчезна. В „Розовото мъниче“ се възцари сумрак. При всяка светкавица радиото запращяваше. Издържах доста дълго, преди да го изключа, но така и не светнах лампите.
Не знам кога точно престанах да съм художникът, рисуващ картината… и до ден-днешен не съм сигурен, че престанах да съм аз; може si, може би no. Единственото, в което съм сигурен, е, че по някое време погледнах надолу и под останките от дневна светлина видях цялата си дясна ръка. Чуканчето беше загоряло, но надолу плътта беше мъртвешки бяла, а мускулите — отпуснати. Не се виждаше нито белег, нито шев — само линия, очертаваща по-тъмната кожа, ала сърбежът бе нетърпим. После отново проблесна мълния и ръката ми изчезна, сякаш никога не бе съществувала (поне на Дума Ки), но сърбежът остана. Беше толкова непоносим и влудяващ, че ми идеше са се ухапя.
Обърнах се към картината, в този миг сърбежът рукна към нея като вода под силно налягане и аз обезумях. Бурята връхлетя върху острова, мракът се сгъсти. Ни в клин, ни в ръкав се сетих за цирковия номер, в който мъж с превръзка на очите хвърля ножове към красива девойка, разпъната на въртяща се кръгла платформа. Разсмях се, понеже и аз рисувах слепешката… или почти. От време на време проблясваха мълнии и Уайърман се хвърляше към мен от тъмнината — Уайърман на двайсет и пет, Уайърман преди Хулия, преди Есмералда и преди лотарията.
Аз печеля, ти печелиш.
Поредната мълния обля прозореца ми с ослепително лилаво-бяло сияние, а ревящият вятър, който гонеше наелектризираните облаци, така заблъска дъжда върху стъклото, че се уплаших да не се строши. Стори ми се, че над мен е експлодирал барутен погреб, а шепотът на раковините под къщата вече бе оглушителен разговор между костеливи мъртви твари как така не ги бях чул по-рано? Мъртви твари, точно така! Корабът бе идвал тук. Корабът на мъртвите с прогнилите платна, натоварен с живи трупове. Те се намираха под тази къща и бурята ги беше съживила. Виждах ги как си пробиват път през дебелия пласт раковини и как се прокрадват навън с желеподобните си туловища, зелени коси и немигащи очи, как пълзят един върху друг в мрака и си говорят, говорят, говорят. Да! Защото имаха толкова много тайни, които да си поделят, а кой можеше да каже кога ще се разрази следващата буря, която да им вдъхне живот?
Въпреки всичко аз не спирах да рисувам. Рисувах в ужас и мрак. Ръката ми се движеше със свръхестествена бързина и в един момент ми се стори, че сякаш дирижирам стихията. Не можех да спра. По някое време „Уайърман гледа на запад“ най-сетне бе завършена. Дясната ми ръка ме информира. Бързо надрасках инициалите си в долния ляв ъгъл — ЕФ — и счупих четката по средата, използвайки и двете си ръце. Захвърлих половинките на пода и отстъпих назад от статива, като крещях (вече не помня на кого), че трябва да спре. И всичко спря от само себе си — нямаше начин да не спре, понеже портретът бе готов и всичко трябваше да спре.