Той навярно не можеше.
— В разгара на бурята изведнъж усетих болка в лявото си око… толкова силна и пронизваща, сякаш ми забиваха нажежена жица… помислих си, че ме е ударил гръм, да пази Господ… махнах превръзката… и бях прогледнал! Разбираш ли какво ти казвам? Прогледнах!
— Да — отвърнах аз. — Разбирам. Много се радвам.
— Ти ли беше? Ти беше, нали?
— Може би. Вероятно. Портретът ти е завършен. Утре ще ти го донеса. — Поколебах се дали да продължа. — Хвърлих доста труд по него, amigo. Убеден съм, че не е толкова важно какво се случва с картините, след като са вече завършени, но навремето бях убеден, че и Кери ще победи Буш.
Събеседникът ми се разхили.
— О, verdad, чувал съм тази история. Как си?
Преди да му отговоря, в главата ми проблесна нова мисъл:
— Как е Елизабет? Бурята подейства ли й?
— Братле, беше ужасно. Бурите винаги я плашат, но тази… тя изпадна в истерия. Крещеше, викаше сестрите си… Теси и Ло-Ло — близначките, които са се удавили през двайсетте… Дори за известно време сякаш се пренесох там… но, слава Богу, всичко свърши. Ти как си? Бурята подейства ли ти?
Погледнах пясъка, разпилян на пода между входната врата и подножието на стълбите. Нямаше следи от стъпки. Ако си мислех, че виждам някакви отпечатъци, трябваше да обвинявам само шибаното си художническо въображение.
— Донякъде. Както сам каза, важното е, че вече всичко свърши.
Надявах се наистина да е така.
XXI
Поговорихме си още пет минути… по-точно Уайърман говореше. Всъщност дърдореше почти несвързано. Накрая сподели, че се страхува да заспи, понеже се бои да не се събуди посред нощ и да открие, че лявото му око отново е ослепяло. Успокоих го, че според мен няма защо да се тревожи, пожелах му лека нощ и затворих. Мен самият ме тревожеше друго — ще се събудя нощем и ще открия, че Теси и Лора (Ло-Ло, както я наричаше Елизабет) седят от двете страни на леглото ми.
И едната държи Рийба на скута си.
Извадих от хладилника още една бира и се качих в „Розовото мъниче“. Приближих се до статива с наведена глава, после рязко вдигнах очи, сякаш исках да изненадам портрета. Част от мен — рационалната част — очакваше да види отвратителна цапаница, безумно стълпотворение от разноцветни петна, с които бях осеял картината по време на бурята, когато ателието ми бе осветявано само от мълниите. Останалата част от съзнанието ми обаче очакваше друго. Тя знаеше, че бях рисувал под друга светлина (както циркаджиите, които мятат ножове със завързани очи, се направляват от други сетива). Тя знаеше, че „Уайърман гледа на запад“ ще се открои пред мен в целия си блясък, и се оказа напълно права.
В известен смисъл това бе най-добрата картина от нарисуваните на Дума, най-вече защото беше най-_рационалната_ — спомнете си, че почти до самия край бях работил над нея на дневна светлина. И бе нарисувана от човек със здрав разум. Призракът, обитаващ платното, се бе превърнал в симпатичен младеж, който излъчваше спокойствие и уязвимост. Младеж с прекрасни черни коси без никакви признаци на оредяване и загатната усмивка, стаена в ъгълчетата на устните му и в зелените му очи. Над гъстите му вежди се открояваше високо чело — отворен прозорец, откъдето този човек насочваше мислите си към Мексиканския залив. В изложения му на показ мозък нямаше никакъв куршум. Със същата лекота можех да премахна аневризма или злокачествен тумор. Цената, която платих на финалната права, се оказа висока, ала усилията ми не яха отишли напразно.
Бурята бе утихнала, в далечината се чуваха само откъслечни гръмотевици. Помислих си, че бих могъл да поспя, ако оставя да свети лампата на нощното шкафче. Рийба нямаше да каже на никого. Можех да поспя, като я пъхна под мишницата на отрязаната си ръка. Бях го правил и преди. Зрението на Уайърман се бе възстановило напълно, но не това беше най-важното. Не, в настоящия момент най-важното бе друго — най-накрая бях създал нещо велико.
И заслугата беше само моя.
Предполагах, че тази мисъл ще ми помогне да заспя.
Как се рисува картина (VI)
Овладейте изкуството да се съсредоточавате. Там е разликата между добрата картина и поредната имитация, изобразяваща и бездруго изобилстващия от бездарие свят.
Елизабет Истлейк нямаше равна, когато ставаше въпрос за концентрация — спомнете си как в буквалния смисъл на думата се бе нарисувала в този свят. И когато гласът, всели се в Новийн, й каза за съкровищата, тя се съсредоточи над тази идея и ги нарисува, разпръснати по пясъчното дъно на залива. А когато бурята ги извади на показ, възхитителните находки се оказаха толкова близо до повърхността, че по пладне слънчевите лъчи се отразяваха в тях и хвърляха слънчеви зайчета по вълните.