— Уайърман, дрънкаш глу…
— Глупости? Сигурен ли си? Обадих се в „Риц-Карлтън“, за да попитам дали господин Фриймантъл е резервирал стаи за средата на април, и знаеш ли какво ми отговориха? „Non, non, Нанет.“ Ето защо си поех дълбоко дъх и позвъних на бившата ти жена. Номерът й вече го няма в телефонния указател, но твоята брокерка ми го продиктува, когато й казах, че ситуацията е, в известен смисъл, извънредна. И какво става? Веднага усетих, че Пам не е безразлична към теб. Дори е искала да ти се обади и да ти го каже, но се е притеснявала, че ще я пратиш по дяволите.
Облещих се насреща му.
— След като си разменихме дежурните любезности, научих две неща. Първото е, че Пам Фриймантъл не знае за изложбата на мъжа си, чието откриване предстои след пет седмици. А второто… то се изясни след телефонния разговор, който Пам проведе, докато Уайърман я чакаше търпеливо и решаваше кръстословици… е, че бившият й съпруг не е ангажирал чартърен полет при авиокомпанията, чиито услуги е ползвал по-рано. Което ни накара да се замислим над следната хипотеза — ами ако Едгар Фриймантъл вече е взел съдбоносното решение и възнамерява — както казвахме във времената на пропиляната ни младост — да заебе всичко и да се скатае?
— Грешиш — изломотих (крайно неубедително). — Само че тази организационна суетня ми идва малко в повече… затова и отлагах всичко за после.
Ала Уайърман беше неумолим. Казах си, че ако давах свидетелски показания, досега да ме е превърнал в локва от разтопена мазнина и сълзи. И навярно съдията щеше да обяви почивка, за да може да почистят пода.
— Пам ми каза, че ако махнеш силуетите на всички здания, построени от компанията „Фриймантъл“, Сейнт Пол би изглеждал като Демойн от хиляда деветстотин седемдесет и втора.
— Жена ми преувеличава.
Той пропусна думите ми покрай ушите си.
— Как да повярвам, че човекът, ръководил такива строежи, не може да се справи с резервирането на няколко самолетни билета и хотелски стаи? При положение, че само трябва да вдигне слушалката? Защото в другия край на линията ще намери пълно разбиране.
— Те не… аз не… не мога проста да…
— Ядосан ли си?
— Не — излъгах. Предишният ми гняв се бе завърна и искаше да извиси глас, докато го превърне в крясък, достоен за Аксел Роуз. Докоснах с пръсти челото над дясното си око, където бе започнала да се събира болката. Днес не можеше и дума да става за рисуване и вината бе изцяло на Уайърман. Беше ме лишил от възможността да застана пред статива. За момент му пожелах да ослепее. Не наполовина, а изцяло. Изведнъж ми хрумна, че мога да го нарисувам сляп като къртица. И внезапно от гнева ми не остана и следа.
Уайърман видя как посегнах към челото си и посмекчи тона.
— Виж, повечето хора, с които е говорила, вече са дали съгласието си. Бившият ти бригадир Анджел Слоботник е казал на Пам, че ще ти донесе буркан мариновани краставички. Жена ти сподели, че бил във възторг от новината.
— Мариновани яйца, а не краставички — поправих го аз и широкото усмихнато изражение на Големия Анджи мигновено изплува в съзнанието ми. Анджел бе работил за мен в продължение на двайсет години, докато тежък инфаркт не го изпрати в пенсия. Анджел, който на всяка задача, колкото и сложна да беше, реагираше по един и същ начин: „Ще го направим, шефе.“
— С Пам сме уредили всичко около полетите — продължи Уайърман. — Не само от Минеаполис-Сейнт Пол, но и от другите места. — Той потупа с показалец по брошурата. — Полетите на „Ер Франс“ и „Делта“ си остават и Мелинда има резервации за тях. Тя е в течение на събитията. Както и Илзе. Само чакат официална покана. Илзе искаше да ти се обади, но Пам я помоли да почака. Според нея ти си този, който трябва да задвижи нещата, и дори да е допускала грешки в семейния ви живот, за това, muchacho, е абсолютно права.
— Ясно — кимнах. — Слушам те.
— Добре. А сега да поговорим за лекцията.
Изпъшках.
— Ако офейкаш от лекцията, ще ти бъде двойно по-трудно на откриването на изложбата…
Ококорих се насреща му.
— Какво? — учуди се той. — Не си ли съгласен?
— Да офейкам ли? Що за дума?
— Британски жаргон. Ивлин Уо, „Офицери и джентълмени“, хиляда деветстотин петдесет и втора.
— Да ти пикая на фасона — озъбих се. — Едгар Фриймантъл, днешният ден.
Той ми показа среден пръст и отношенията ни отново се затоплиха.
— Ти си изпратил снимките на Пам, нали? По електронната поща?
— Да.
— Как реагира тя?
— Беше зашеметена, muchacho.
Седнах мълчаливо, опитвайки се да си представя зашеметената Пам по принцип се получаваше, но виждах как изумлението и възторгът озаряват едно доста по-младо лице. Бяха минали доста години, откакто я бях виждал в подобно състояние.