— Здравейте — повторих. — Казвам се Едгар Фриймантъл и вероятно няма да изнеса кой знае каква лекция. В предишния си живот се занимавах със строителство. Знам, че се справях добре, понеже получавах поръчки. В настоящия си живот рисувам картини. Досега обаче никой не ми е казвал как се справям с изнасянето на лекции.
Този път се засмяха повече хора.
— Възнамерявах да започна, като кажа, че нямам никаква представа как се озовах тук, но всъщност не е така. И това е добре, понеже нямам какво друго да кажа. Разбирате ли, не познавам историята на живописта, теорията на живописта или оценяването на живописта. Някои от вас вероятно познават Мери Айър.
Присъстващите захихикаха, сякаш бях казал: „Някои от вас вероятно са чували за Анди Уорхол.“ Дамата се огледа наперено. Седеше изпъната, сякаш бе глътнала бастун.
— Когато за първи път донесох някои от картините си в галерия „Ското“, госпожица Айър ги видя и ме нарече „американски примитивист“. Това не ми хареса, защото всеки ден си сменям бельото и си мия зъбите преди лягане…
Отново смях. Краката ми отново станаха крака, а не циментови плочи. Усещах, че вече съм в състояние да избягам от залата, ала желанието и необходимостта да го направя бяха изчезнали. Не бе изключено присъстващите да намразят картините ми, но аз нямах никакви проблеми с това, понеже аз не мразех тези хора. Нека да се смеят, нека ме освиркват, нека покажат неодобрението си (или да се прозяват); ала щом всичко свършеше, аз щях да се прибера вкъщи и отново да рисувам.
А ако картините ми им харесат? За мен нищо нямаше да се промени.
— Но ако тя е искала да каже, че съм човек, който прави нещо, което не разбира и не може да изрази с думи, понеже никой не го е научил на правилните термини, тогава е съвършено права.
Кеймън кимаше доволно. По същия начин — кълна се в Бога — изглеждаше и Мери Айър.
— Ето защо остава само историята за това как попаднах тук… за моста, по който минах, за да стигна от предишния си живот до този, който водя сега.
Кеймън беззвучно пляскаше с месестите си длани. Това ме ободри. Самото му присъствие ми действаше ободряващо. Не знаех какво би станало, ако не присъстваше в залата, ала не изключвах варианта, който Уайърман наричаше „mucho feo“ — „доста отвратителен“.
— Няма да влизам в подробности, понеже моят приятел Уайърман казва, че всички сме склонни да шмекеруваме, когато става въпрос за миналото ни, и аз съм убеден, че е точно така. Разказваш твърде много и… м-м-м… не знам, изкарваш миналото такова, каквото би искал да бъде?
Погледнах надолу и видях, че Уайърман кима.
— Да, точно така — изкарваш го такова, каквото би искал да бъде. Затова, казано накратко, ето какво се случи с мен — претърпях злополука на строителната площадка. Нещастен случай с тежки последствия. Подемният кран смачка пикапа, в който седях, а заедно с него смачка и мен. Изгубих дясната си ръка и едва не изгубих и живота си. Бях женен, но след инцидента жена ми ме изостави. Нямах никаква представа какво да правя с живота си. Сега го виждам доста по-ясно, но тогава знаех само, че ми е много, много зле. Друг мой приятел — Зандър Кеймън — ме попита няма ли нещо, което да ме направи щастлив. Няма ли нещо…
Замълчах. Кеймън се взираше в мен от първия ред. Спомних си онзи далечен ден на езерото Фалън — износеното му куфарче, ивиците есенна слънчева светлина, пресичащи диагонално пода… Спомних си мислите си за самоубийство и милиардите пътища, водещи към мрака — магистралите, шосетата и забравените от всички тесни черни друмища.
Паузата се бе проточила, ала аз вече не се боях от тишината. И слушателите ми нямаха нищо против. Имах пълното право да се вглъбя в себе си. Нали бях художник, мамка му.
— Самата идея за щастие — особено пък в моя живот — бе нещо, за което отдавна бях престанал да мисля. Мислех за това как да осигуря всичко необходимо на семейството си, а после, когато основах своя собствена компания — как да не подведа хората, работещи за мен. Също така мислех как да постигна успех и работех усилено в тази насока, най-вече защото мнозина очакваха да се проваля. След злополуката всичко се промени. Открих, че нямам…
Потърсих думите, които ми трябваха, протягайки и двете си ръце, въпреки че присъстващите виждаха само едната. И — навярно — потръпващото чуканче в забодения с безопасна игла ръкав.
— … че нямам опора. А що се отнася до щастието… — вдигнах рамене. — Казах на моя приятел Кеймън, че навремето рисувах, ала отдавна не съм се занимавал с това. Той ми предложи да опитам отново, а когато го попитах защо, отвърна, че имам нужда от стена, която да ме защити от нощта. Тогава не разбирах какво иска да каже, понеже мислите ми бяха объркани и болката не ме изоставяше и за минута. Сега го разбирам по-добре. Хората казват, че нощта се спуска, но тук тя се издига. Издига се от океана слез залеза на слънцето. Бях изумен, щом го зърнах.