— „ТЕ ИЗЧЕЗНАХА“ — казах, цитирайки вестникарското заглавие, за което ми беше споменал Уайърман.
Тя се извърна рязко към мен:
— Май и вие сте поразровили миналото.
— Не аз, а Уайърман. Интересувал се от миналото на жената, при която работи. Но не мисля, че знае за връзката между Джон Истлейк и Дейв Дейвис.
Мери се замисли.
— Интересно какво ли си спомня Елизабет?
— Напоследък не помни и собственото си име.
Тя ме изгледа изпод око, отдалечи се от прозореца и угаси цигарата в пепелника.
— Алцхаймер? Чувала съм туй-онуй.
— Да.
— Ужасно съжалявам. Знаете ли колко ми е разказвала за Дейвис? Когато се чувстваше далеч по-добре. С нея постоянно се виждахме. А аз взимах интервю от всички художници, които отсядаха във вилата на Салмън Пойнт. Само че вие я наричате другояче, нали?
— „Розовата грамада“.
Тя се усмихна.
— Знаех, че вашето название ще ми хареса.
— Много художници ли са отсядали там?
— Да. Някои пристигаха, за да изнесат лекция в Сарасота или Винъс, както и да порисуват… макар че онези, които отсядаха в къщата на Салмън Пойнт, не се претоварваха от работа. За повечето гости на Елизабет пребиваването на Дума Ки беше безплатна ваканция.
— Тоест не е взимала пари от художниците?
— Не, естествено. — Мери се усмихна иронично. — Художническия съвет на Сарасота плащаше лекциите, а Елизабет обикновено отговаряше за настаняването. Предполагам обаче, че това не важи за вас… Може би следващия път, особено при положение, че наистина работите там. Бих могла да назова доста художници, които са живели във вилата и дори не са хващали четката. — Тя отиде до дивана, взе чашата си и отпи. Доста голяма глътка.
— Елизабет има картина от Дали, нарисувана в „Розовата грамада“ — отбелязах аз. — Виждал съм я.
Очите на Мери блеснаха.
— О, Дали. Салвадор се влюби в Салмън Пойнт, но дори той не остана за дълго… макар че преди да си тръгне, кучият му син ме ощипа по задника. Знаете ли какво ми разказа Елизабет след заминаването му?
Поклатих глава. Нямаше как да зная, но ми се искаше да разбера.
— Споделил, че там било „твърде разкошно“. Разбирате ли за какво става дума, Едгар?
Усмихнах се.
— Защо според вас Елизабет е превърнала „Розовата грамада“ в художническа резиденция? Винаги ли е покровителствала изкуството?
На лицето на Мери се изписа изумление.
— Вашият приятел не ви ли разказа? Може би не знае. Според една местна легенда навремето самата Елизабет е била известна художничка.
— Какво значи „според една местна легенда“?
— Чувала съм — но по всяка вероятност това е мит, — че Елизабет била вундеркинд. Че рисувала невероятно, когато била малка, а после изведнъж престанала.
— Питали ли сте я?
— Естествено. Нали това ми е работата — да питам хората. — Вече се олюляваше, а очите й на София Лорен се бяха налели с кръв.
— И какво ви каза?
— Отрече всичко. Точните й думи бяха: „Тези, които могат, рисуват, а онези, които не могат, им помагат. Както правим ние с теб, Мери.“
— Хубав отговор.
— Да, и на мен така ми се стори. — Тя отново отпи от кристалната чаша. — Единственият проблем е, че изобщо не й повярвах.
— Защо?
— Не знам, просто не й повярвах. Имам една стара позната, Аги Уинтърборн, която водеше рубриката „Съвети към влюбените“ в „Тампа Трибюн“, и веднъж й споменах за тази легенда. Беше по времето, когато Дали почете с присъствието си Слънчевия бряг — някъде през 1980. Седяхме в някакъв бар… тогава постоянно киснехме по баровете… и си приказвахме как се раждат легендите. Аз изтъкнах като пример слуховете за малката Елизабет, която уж рисувала като Рембранд, а пък Аги… тя отдавна почина, лека й пръст… отвърна, че според нея въобще не е легенда. Каза ми, че е чела статия във вестника по въпроса.
— Вие проверихте ли?
— Естествено, че проверих. Не пиша за всичко, което знам… — смигна ми я, — но искам да знам всичко.
— И какво открихте?
— Нищо. Нито в „Трибюн“, нито в другите вестници на Сарасота и Винъс. Затова предполагам, че навярно е измислица. Както и слуховете, че баща й криел на Дума Ки контрабандното уиски на Дейв Дейвис — може ли някой да докаже истинността им? Обаче… съм готова да заложа каквато и да е сума на паметта на Аги Уинтърборн. И на изражението на Елизабет, когато я попитах.
— Какво беше изражението й?
— Все едно беше написала на челото си: „Няма да ти кажа.“ Но всичко това се случи тъй отдавна и оттогава е изпит толкова алкохол, че е абсурдно да узнаете нещо от нея, права ли съм? При положение че е зле, както твърдите…