— Сега е зле, но има надежда за просветление. Уайърман сподели, че и преди се е случвало.
— Значи ще стискаме палци — кимна Мери. — Тя е уникална жена. Във Флорида е пълно със старци — неслучайно наричат този щат „чакалнята на Господ“, — ала малцина са израсли тук. Слънчевият бряг, който Елизабет помни — който е помнила — е една съвсем друга Флорида. Различна от хаотично разрастващата се, осеяна с гигантски закрити стадиони и прорязана от магистрали днешна Флорида, и различна от онази, в която съм израсла аз. Моята Флорида е описана от Джон Макдоналд. Тогава в Сарасота съседите се познаваха, а Тамаями Трейл бе най-обикновен междуселски път. Тогава не беше рядкост да се върнеш от църква и да откриеш, че в басейна ти има алигатори, а в боклука ровят рисове.
Осъзнах, че Мери е доста пияна… но това не правеше общуването ми с нея по-малко интересно.
— В онази Флорида, в която Елизабет и сестрите й са израсли, вече нямало индианци, а белият човек още не бил поел контрола над син… ситуацията. Малкият ви остров е изглеждал съвсем различно. Виждала съм снимки. Палми в обятията на смокини-удушвачи, мексиканска лавандула и карибски ели във вътрешността, и вирджински дъб и мангрово дърво на малкото места, където почвата е била по-влажна. Софора и зеленика по земята, но ни следа от гадните джунгли, плъзнали сега из острова. Само брегът си е бил същият… и морският овес, естествено… който го обрамчвал като кант на пола. Подвижният мост е бил в северния край, а на целия остров е имало само една къща.
— На какво се дължи появата на джунглите? — попитах аз. — Имате ли някаква представа? В момента заемат три четвърти от острова.
Мери сякаш не ме чу.
— Само една къща — повтори. — Построена на неголямото възвишение до южния край, тя почти не се е различавала от старинните сгради, които можете да видите в Чарлстън или Мобийл. Колони и застлана с надробен чакъл алея. С разкошен западен изглед към Залива и разкошен изглед към флоридското крайбрежие на изток. Само дето тогава човек е можел да види само Винъс. Спокойно малко градче. — Та осъзна, че езикът й се преплита, и се взе в ръце. — Извинете ме, Едгар. По принцип не пия всеки ден. Приемете… вълнението ми… като комплимент.
— Така и го приемам.
— Преди двайсет години бих се опитала да ви вкарам в леглото, вместо да се напия като глупачка. Може би и преди десет. Сега ми остава само да се надявам, че не съм ви наплашила.
— Никак.
Тя се засмя — дрезгаво и весело.
— Тогава се надявам, че ще ми дойдете пак на гости. Ще ви приготвя пилешка супа с червена бамя. Сега обаче… — Тя ме прегърна и ме поведе към вратата. Тялото й под дрехите бе костеливо, горещо и твърдо като камък, а походката й бе доста нестабилна. — Сега си мисля, че е време да си вървите и да ми позволите да полегна. Съжалявам, но умирам за сън.
Излязох коридора и се обърнах към нея.
— Мери, Елизабет споменавала ли ви е нещо за смъртта на близначките? Тогава е била на четири или пет. Би трябвало да помни подобна трагедия.
— Никога — отвърна жената с очи на София Лорен. — Нито дума.
II
Пред входната врата, в тясната ивица на ефимерната, но приятна следобедна сянка, бяха наредени десетина стола. Половината бяха заети от възрастни хора, които наблюдаваха автомобилите, минаващи по Адалия Стрийт. Сред старците беше и Джак, ала той не обръщаше внимание нито на колите, нито на минаващите жени. Облегнат на розова колона, младежът четеше „ПогРийбална“ наука за начинаещи. Щом ме видя, отбеляза страницата, до която бе стигнал, и се надигна.
— Правилен избор за този щат — подхвърлих, сочейки книгата с традиционното за поредицата опулено човече на корицата.
— Все някога ще трябва да се замисля за кариерата си — отвърна ми Джак, — а като гледам как вървят нещата, май скоро ще стана безработен.
— Не ме предизвиквай, че току-виж ми скимнало да те уволня. — Потупах джоба си, за да проверя дали не съм забравил шишенцето с аспирин. Там беше.
— Всъщност — усмихна се Джак — точно това смятам да направя.
— Бързаш ли за някъде? — попитах докато куцуках по тротоара. Едва пристъпих извън сенчестия участък и жегата веднага ме обгърна. Пролетта вече бе пристигнала на западния бряг на Флорида. Обикновено спираше тук само за чашка кафе, след което се насочваше на север, където я чакаше тежка работа.
— Не, но четири имаме час при доктор Хадлок в Сарасота. Мисля, че ще успеем, ако избегнем задръстванията.