Сложих ръка на рамото му.
— Лекарят на Елизабет?
— Трябва да се прегледате. Едно птиченце ми каза, че го отлагате от доста време.
— Това птиченце може да е само Уайърман — измърморих и прокарах пръсти през косата си. — Уайърман, който не може да понася лекарите! Няма да се оставя да ме води за носа. Ти си ми свидетел, Джак. Никога няма да…
— Не е той, обаче ме предупреди, че ще кажете точно това. — Младежът ме хвана под ръка. — Да вървим, че ще закъснеете.
— Кой? Ако Уайърман не е уговорил срещата, кой би могъл да го направи?
— Другият ви приятел. Големият черен пич. Страшен симпатяга е, много е печен.
Вече бяхме стигнали до шевролета и Джак ми отвори вратата, ала аз бях неспособен да помръдна и в продължение на няколко секунди го зяпах като ударен от гръм.
— Кеймън?
— Точно той. Двамата с доктор Хедлок си поговориха на приема след лекцията ви и доктор Кеймън му изказа своята загриженост, понеже не сте отишли да се прегледате, въпреки че сте обещали. Доктор Хедлок тутакси предложи услугите си.
— Предложил услугите си — измърморих.
Помощникът ми кимна, усмихвайки се под ярката слънчева светлина. Потресаващо млад човек, който стискаше под мишница „ПогРийбална наука за начинаещи“ с канареножълта корица.
— Хедлок каза на Кеймън, че не могат да допуснат нещо да се случи с такъв забележителен, току-що открит талант. И аз напълно съм съгласен с тях.
— Благодаря ти за ласкателството, Джак.
Той се засмя.
— С вас не може да се скучае, Едгар.
— Означава ли, че и аз съм печен?
— Меко казано. Вие сте същинска пещ. Сядайте в колата и да се опитаме да минем по моста, докато все още е възможно.
III
Така се получи, че пристигнахме в приемната на доктор Хедлок на Банева Роуд точно на минутата. По принцип теоремата на Фриймантъл относно чакането в приемна гласи, че действителното време на прегледа е равно на уговорения час плюс трийсет минути, ала този път останах приятно изненадан. Регистраторката обяви фамилията ми още в четири и десет и ме въведе в кабинета за преглед с украса, вдъхваща оптимизъм — на едната стена имаше плакат на сърце, потънало в мазнини, на другата — с почернели бели дробове на заклет пушач. Само таблицата за проверка на зрението (която се намираше точно пред мен) не ме изпълни с неприятни емоции, въпреки че не успях да разчета нищо след шестия ред.
Медицинската сестра, пъхна термометър под езика ми, премери ми пулса и отчете кръвното ми налягане. Когато я попитах дали ще оживея, сухо се усмихна и отвърна: „Всичко е в нормата.“ После ми взе кръв и ме изпрати в тоалетната с пластмасова чашка. Докато свалях ципа на панталоните си, не пропуснах да измърморя няколко добри думи по адрес на Кеймън. Фактът, че си еднорък, не ти пречи да дадеш урина за анализ, но увеличава доста шансовете за неприятел инцидент.
Когато се върнах от тоалетната, сестрата вече я нямаше. Бе оставила папката с името ми на масата, а до нея имаше червена химикалка. Чуканчето ми внезапно бе прорязано от остра болка и аз машинално взех химикалката и я пъхнах в джоба на панталона си. В джоба на ризата си имах синя химикалка „Бик“. Извадих я и я сложих на мястото на червената.
„И какво ще й кажеш, като се върне? — запитах се. — Че е долетяла феята на химикалките и е решила да направи трампа?“
Но преди да си отговоря на този въпрос (и да реша защо изобщо откраднах червената), доктор Джийн Хедлок влезе и ми подаде ръка. Лявата си ръка… което ми направи доста добро впечатление. Почувствах, че го харесвам доста повече, когато не е в компанията на Принсайп, брадатия невролог. Изглеждаше на около шейсет, беше приятно закръглен и имаше прошарени мустачки и учтиви маниери. Накара ме да се съблека по шорти и прегледа травмирания ми крак, обръщайки внимание и на дясната страна на торса ми. Натисна с пръсти на няколко места и попита за усещанията. Полюбопитства дали приемам болкоуспокояващи и се учуди, когато ме казах, че вземам само аспирин.
— Бих искал да погледна остатъка от ръката ви — каза. — Ако не възразявате.
— Да, разбира се. Само бъдете внимателен.
— Не се притеснявайте.
Загледах се в таблицата за проверка на зрението. На седмия ред сякаш пишеше „БОГКАЗАЛ“. Зачудих се какво ли е казал бог.
Почувствах лек натиск.
— Боли ли?
— Не.
— Добре. Не, не гледайте надолу, само пред вас. Усещате ли ръката ми?
— Горе-долу. Слабо. Натиск. — Но не болка. И защо пък трябваше да ме боли? Ръката ми бе получила своето (червената химикалка вече беше в джоба ми) и отново спеше.
— А сега, Едгар? Може ли да ви наричам Едгар?