— Коя от тях е Перси?
— Откъде да знам? Когато нареди да хвърля кутията в езерото, винаги слага вътре фигурка на жена. Обикновено пастирката с изстърганото лице.
— Каза ли нещо друго?
— Поиска да хапне. Доматена супа. И праскови. Когато престана да гледа статуетките, разумът й отново се бе замъглил.
Дали разумът й се бе замъглил, защото не бе видяла Перси? Или „Персе“? Може би… ала дори и да имаше порцеланов кораб, никога не го бях виждал. Помислих си (и не за първи път), че Персе е доста странна дума. Не ми вдъхваше доверие. Постоянно се променяше.
— По една време ми каза, че масата тече — продължи Уайърман.
— Течеше ли?
Последва кратка пауза.
— Искахме да се посмеем за сметка на Уайърман, така ли amigo?
— Не, просто ми е любопитно. Какво точно каза?
— Тези две дум. „Масата тече.“ Статуетките обаче са наредени на дървена маса, а не на водна, както ти е добре известно.
— Успокой се. Не прогонвай доброто си настроение.
— Опитвам се, но ти не ми помагаш особено, Едстър.
— Не ми викай Едстър, все едно съм стар форд от музея… Ти й донесе супа и тя… Какво? Пак ли изгуби връзка с реалността?
— До голяма степен, да. Хвърли няколко фигурки на пода. Конче и девойка-каубой. Счупиха се — въздъхна Уайърман.
— Кога каза „Масата тече“ — преди да поиска да яде или след това.
— Какво значение има?
— Не знам — признах аз. — Е?
— Мисля, че преди това. Да, точно така. После изгуби интерес към всичко, дори забрави за статуетката и езерото. Донесох й супата в любимата й купа, но тя я блъсна толкова силно, че я изля върху ръката си. Но сякаш нищо не усети. Едгар, защо ми задаваш тези въпроси? Знаеш ли нещо? — Знаех, че крачи из стаята, притиснал мобилния си телефон до ухото си. Струваше ми се, че го виждам.
— Нищо. Просто опипвам в тъмното…
— Така ли? И с коя ръка?
Запънах се, но бяхме преминали през толкова неща, че не можех да го лъжа, дори и истината да звучеше като безумие.
— С дясната.
— Добре. Добре, Едгар. Щеше ми се да знам какво става. Защото нещо става.
— Може би си прав. Как е тя сега?
— Спи. А пък аз те прекъснах. Ти работиш.
— Не — отвърнах. — Мисля, че картината е завършена, известно време няма да рисувам. До откриването на изложбата смятам само да се разхождам и да събирам раковини.
— Амбициите ти са забележителни, но едва ли ще ги осъществиш. Ти си работохолик, за Бога.
— Грешиш.
— Според мен ти грешиш.
— Добре, де, греша. Няма да ми е за пръв път. Защо утре не ни погостуваш? Бих искал да си тук, ако тя дойде на себе си.
— Непременно ще намина. Може да си подхвърляме топки за тенис.
— С удоволствие.
— Уайърман, искам да те питам още нещо. Елизабет рисувала ли е някога?
Той се разсмя.
— Кой знае? Попитах я веднъж и тя ми каза, че може да нарисува само човече с кръгче вместо глава и чертички вместо ръце и крака. Добави, че се интересува от живопис така, както някои заможни колежани се интересуват от футбол или баскетбол. Накрая се пошегува и заяви, че…
— „Ако не можеш да си спортист, драги, тогава поддържай спорта.“
— Точно така. Откъде знаеш?
— Стар лаф — излъгах. — До утре.
Затворих и се загледах във вечерния пожар, запален от залеза над океана — залез, който вече нямах никакво желание да рисувам. Бе казала същото и на Джийн Хедлок. Не се съмнявах, че ако разпитам и други хора, щях да чуя неведнъж и дваж: „Каза, че може да нарисува само човече с кръгче вместо глава и чертички вместо ръце и крака. Каза, че ако не можеш да бъдеш спортист, тогава трябва да поддържаш спорта.“ И защо? Защото една честна жена понякога може да оплете конците, но опитната лъжкиня няма да отстъпи от своята версия.
Не попитах Уайърман за червената кошница за пикник, защото си казах, че ако наистина е на тавана на „Двореца“, то ще бъде там и утре, и вдругиден. Казах си, че все още има време. Естествено винаги се успокояваме така. Не можем да си представим, че времето изтича, а господ винаги ни наказва за онова, което не можем да си представим.
Изгледах „Момиче и кораб № 8“ с нарастваща неприязън и я покрих с чаршаф. Така и не нарисувах червената кошница за пикник на бушприта — вече не докоснах с четка тази последна безумна потомка на първата ми рисунка, направена в „Розовата грамада“, носеща невинното название „Здравей“. В много отношения номер осем беше най-доброто ми произведение, но така се случи, че напълно я забравих. До самата изложба. Оттогава насетне вече не можех да я забравя, дори и да исках.