VI
Кошницата за пикник.
Тази проклета кошница за пикник, пълна с рисунките.
Тя непрестанно ме преследва.
Дори сега, години по-късно, продължавам да се питам „Какво би станало, ако…“, гадаейки до каква степен събитията щяха да се променят, ако бях зарязал всичко и се бях съсредоточил върху търсенето на кошницата. Тя се намери (Джак Кантори я откри), но вече беше твърде късно.
А може би (не съм съвсем сигурен) нищо нямаше да се промени, понеже някаква сила бе започнала своето дело — както на Дума Ки, така и в съзнанието на Едгар Фриймантъл. Мога ли да кажа, че тази сила ме доведе на острова? Не. А мога ли да кажа, че не тя ме доведе тук? Отново не. Обаче по времето, когато март преля в април, тази сила вече бе започнала да набира ход и неусетно разширяваше зоната на въздействието си.
Тази кошница.
Проклетата кошница за пикник.
Беше червена!
VII
Надеждите на Уайърман, че Елизабет ще започне да възстановява връзката си с реалността, не се оправдаха. Тя седеше на инвалидната си количка, мърмореше си нещо, от време на време се размърдваше и крясваше с продран като на престарял папагал глас, че иска цигара. Уайърман ангажира Ан-Мари Уислър да идва по-често и сега тя му помагаше четири дни в седмицата. Медицинската сестра сне от плещите му голяма част от грижите му, но не му стана по-леко; всеки път, когато го виждах, осъзнавах, че сърцето му се къса.
Междувременно един априлски ден се заменяше от следващия, все тъй слънчев и горещ. И като споменах думата „горещ“… тя се отнасяше не само за времето.
След публикуването на интервюто с Мери Айър се превърнах в местна знаменитост. И защо не? В Сарасота винаги бе имало интерес към художниците. Особено към художници, които преди са строили банки, а сега са обърнали гръб на Мамона. Да не говорим за едноръки художници с блестящ талант — те бяха безценни! Дарио и Джими ми организираха още няколко интервюта, включително и за Шести канал. От сарасотското им студио излязох с главоболие и подарък — стикер за броня с надпис „ШЕСТИ КАНАЛ — ВРЕМЕТО НА СЛЪНЧЕВИЯ БРЯГ“. В крайна сметка го залепих върху магарето за рязане на дърва с надпис „ЗЛИ КУЧЕТА“. Не ме питайте защо.
Занимавах се с организационните въпроси по посещението и настаняването на гостите. По същото време Уайърман хвърляше всичките си усилия в нелеката задача да накара Елизабет да глътне нещо друго освен цигарен дим. Чувах се с Пам на всеки два-три дни, сверявайки списъка с гостите от Минесота и маршрутите на онези, които трябваше да пристигнат от други части на страната. Илзе ми се обади два пъти. Стори ми се, че радостното й настроение е престорено, но можеше и да греша. Мелинда също ми позвъни — да попита каква е обиколката на главата ми. Когато я попитах за какъв дявол й е притрябвала, не пожела да ми отговори. Петнайсет минути след края на разговора ни разбрах всичко — с френския й приятел действително възнамеряваха да ми купят барета! Избухнах в смях.
Срещнах се в Сарасота с репортер от „Асошиейтед Прес“. Той настояваше да се видим на Дума, но не ми хареса идеята някакъв журналист да се разхожда из „Розовата грамада“ и да слуша разговорите на раковините, които вече смятах за свои. Поради тази причина интервюто се проведе в „Ското“, а придружаващият го фотограф направи снимки на три специално подбрани за целта картини: „Рози върху раковини“, „Залез със софора“ и „Дума Роуд“. Аз бях с тениската с щампа „Рибен ресторант «Кейси Ки»“ и тази моя фотография (с обърната назад бейзболна шапка и празен десен ръкав на ризата) бе видяна от цялата страна. От този миг насетне телефонът ми не престана да звъни. Анжел Слоботник се обади и говорихме двайсет минути. По някое време ми каза, че винаги е знаел за дарбата в мен. „Моля?“ — учудих се аз. „Бъзикам се, шефе“ — отвърна ми той и двамата се захилихме като откачени. Кати Грийн също ми звънна. Научих всичко за новия й приятел (не бил кой знае какво) и новия й комплекс от упражнения по лечебна физкултура, които човек можеше да изпълнява самостоятелно (било нещо невероятно). Аз й разказах как Кеймън се появи изневиделица на лекцията и ме спаси от позора. Към края на разговора ни жената се разплака и сподели, че никога не била имала толкова смел, буквално върнал се от оня свят пациент. После ми обеща, че щом се видим, ще ме накара да направя петдесет коремни преси. Добрата стара Кати! Като капак на всичко доктор Том Джеймисън, благодарение на чиито старания не се превърнах в зеленчук, ми изпрати бутилка шампанско и картичка с надпис: „Нямам търпение да видя изложбата ви.“