— Обясни.
— Помниш ли тази снимка?
Той извади друга фотография от папката си. Естествено, че я помнех — нали увеличеното й копие висеше на стълбищната площадка на втория етаж. Тази беше далеч по-малка и поради тази причина доста по-ясна. Цялото семейство Истлейк начело с Джон Истлейк по черен бански костюм. Изглеждаше като второразреден холивудски актьор, който обикновено се снима в криминални или приключенски филми. С едната си ръка придържаше Елизабет, а в другата стискаше харпун и маска с шнорхел.
— Съдейки по Елизабет, бих казал, че фотографията е направена през двайсет и пета — отбеляза Уайърман. — Изглежда на две-две годинки и половина. А Адриана… — той посочи най-голямата — е на видима възраст между седемнайсет и трийсет и четири. Не смяташ ли?
Събеседникът ми беше съвсем прав. Дори старомодният бански костюм, който не показваше почти нищо, не можеше да скрие разцъфналата й женственост.
— На лицето й вече е изписано онова нацупено-надменно изражение, което сякаш казва: „Искам да съм някъде другаде.“ Чудя се дали баща й наистина се е изненадал, когато е избягала с онзи тип? И дали тайно не се е зарадвал на бягството й. — Той отново взе да имитира провлачения изговор на Крис Шанингтън: — Да избяяга в Атлаунта с моумък с вратоузка… — ала внезапно млъкна. Досетих се, че бе натъжен от смъртта на момиченцата, въпреки че трагедията се бе разиграла преди повече от осемдесет години. — Двамата с новоизпечения й съпруг се върнали, но по това време вече не им оставало нищо друго, освен да търсят труповете.
Докоснах с пръст суровото лице на чернокожата бавачка.
— А тази коя е?
— Мелда или Тилда, а може би Хекуба, ако се доверим на Крис Шанингтън. Баща му е знаел името й, обаче Крис не го помни.
— Красиви гривни.
Уайърман ги изгледа без особен интерес.
— Щом казваш.
— Може да е била любовница на Джон Истлейк — предположих. — Може гривните да са подарък от него.
— Quien sabe? Богат вдовец, млада жена… не е изключено.
Потупах с показалец по кошницата за пикник, която бавачката държеше с две ръце, сякаш бе доста тежичка. Подозирах, че вътре нямаше сандвичи, а цяло печено пиле и няколко бутилки бира за господаря, с които да утоли жаждата.
— Какъв цвят е кошницата? Тъмнокафява? Или червена?
Въпросът ми го учуди.
— Снимката е черно-бяла, трудно е да ти кажа…
— Разкажи ми как бурята е довела до смъртта на момиченцата.
Той извади от папката копие от стара вестникарска статия, придружена с фотография:
— Това е от „Гондолиър“, броят е от 28 март 1927. Самата информация намерих в мрежата. Джак Кантори се обади в редакцията, помоли ги да направят копие и да ми го изпратят по факса. Впрочем, този Джак е истинско съкровище.
— Няма две мнения — отвърнах и се вгледах в снимката. — Кои са тези девойчета? Не, не ми казвай. Вдясно от Джон е Мария, а вляво — Хана.
— Получаваш шестица. Хана е тази с големите гърди. През двайсет и седма е била на четиринайсет.
В продължение на няколко секунди мълчаливо се взирахме в листа хартия. Разпечатката на файл, получен по електронната поща, би изглеждал по-добре. Вертикалните черни линии дразниха и някои букви бяха размазани, ала заглавието се виждаше достатъчно ясно: „БУРЯ РАЗКРИВА СЪКРОВИЩА ПРЕД ГМУРКАЧ-ЛЮБИТЕЛ“. Самата фотография бе в добро състояние. Видях, че косата на Джон е оредяла, но пък мустаците му бяха доста по-дълги — като на морж. Банският му костюм си беше същият, обаче явно му бе отеснял… дори ми се стори, че се е сцепил под едната му мишница, ала можеше и да греша — все пак изображението не беше толкова ясно. Джон Истлейк определено бе загладил косъма между 1925 и 1927 (ако беше актьор, щеше да се наложи да се откаже от десертите и да ходи по-често на фитнес, за да запази професията си). Момичетата до него не излъчваха сексапила на най-голямата си сестра (погледнеш ли Адриана, изпитваш желание да си легнеш с нея, погледнеш ли сестрите й, започваш да се питаш дали са си написали домашното), но изглеждаха по детски симпатични и много развълнувани.
И как да не са развълнувани, когато на пясъка пред тях лежаха съкровища?
— Не виждам какво е извадил — оплаках се. — Много е замъглено.
— В чекмеджето има лупа, но ще ти спестя усилията. — Уайърман взе химикалката и посочи с върха й. — Това е шишенце от лекарство, а това — патрон за пушка… така поне е казал Истлейк на репортера. Мария е сложила ръката си върху ботуш… или онова, което е останало от ботуша. До ботуша има…