— Очила — прекъснах го. — И… нещо като огърлица?
— Според статията е гривна. Не знам. Мога да се закълна, че е от метал и е покрита я с ръжда, я с мръсотия… Най-голямото момиче обаче определено държи обица.
Набързо прочетох статията. Освен находките на снимката Истлейк бил намерил кухненски прибори… четири чаши в „италиански стил“ (по думите му)… пиростия… сандъче с разни принадлежности (каквото и да означава това)… и множество гвоздеи. Плюс половината от порцеланова кукла, която липсваше на снимката. В материала се казваше, че Истлейк се гмуркал от петнайсет години сред рифовете на запад от Дума. Понякога за риболов, но по-често за да се любува на подводния свят. Споделил пред журналиста, че бил виждал всевъзможни боклуци, но нищо, което да привлече вниманието му (поне досега). Според Джон „Алис“ (точно така я бе нарекъл) предизвикала огромни вълни, които разместили пясъците между рифовете и острова и разкрили съкровището.
— Не споменава за корабокрушение — промърморих.
— Защото не е имало кораб — обясни Уайърман. — Не открил останки от плавателен съд — нито той, нито десетките мъже, които му помагали в търсенето на близначките. Само отделни вещи. Ако е имало кораб, са щели да го намерят. На югозапад от Дума до риф Кит дълбочината не надхвърля шест-седем метра. Водата и сега е бистра, но през онези дни е била прозрачна като кристал.
— Някакви хипотези как находката се е озовала тук?
— Естествено. В една от теориите се споменава потъващ ветроход, който се е взривил преди двеста или триста години. А може и самите моряци да са изхвърлили зад борда едно-друго в стремежа си да задържат кораба над водата. След бурята са запушили пробойните и са продължили плаването. Това обяснява защо Истлейк е намерил цял куп предмети, но нищо ценно. Вероятно съкровищата са останали на кораба.
— И рифа не е пробил кила на ветрохода, експлодирал тук през осемнайсети век? Или даже през седемнайсети?
Уайърман вдигна рамене.
— Крис казва, че никой не може да каже какъв е бил риф Кит преди сто и петдесет години, какво остава за повече…
Вгледах се в наредените на пясъка находки. В усмихнатите дъщери. В усмихнатия баща, който съвсем скоро трябваше да си купи нов бански костюм. И внезапно реших, че не е спял с бавачката. Не. Всяка любовница би му казала, че не бива да се снима за вестника в такива дрипи. Тя щеше да прояви достатъчно такт при обяснението; аз обаче виждах истинската причина след всички тези години, въпреки не до там възстановено зрение на дясното си око. Просто беше напълнял. Обаче нито той го виждаше, нито децата му. Любящите очи не забелязват такива подробности.
Беше напълнял. Ала имаше и още нещо, нали? Някое А, което непременно изискваше Б.
— Изненадан съм, че изобщо е разказал за откритието си — подхвърлих. — Ако днес се случи нещо подобно и Шести канал го разтръби, половината население на Флорида ще се юрне тук с моторници и металотърсачи с надеждата да открие златни кюлчета и дублони.
— Така е, но не забравяй, че това е била съвсем друга Флорида — отвърна Уайърман и аз си спомних, че бях чул същите думи от устата на Мери Айър. — Джон Истлейк е бил богат човек, а Дума Ки — неговият частен резерват. Освен това не са намерили нито дублони, нито златни кюлчета — само старинни предмети, които едва ли биха заинтригували някого. В продължение на седмици се гмуркал за тези предмети, разпилени по дъното на залива. Шанингтън ми каза, че при отлив можеш да ги достигнеш и без леководолазен екип. Със сигурност е искал да открие нещо ценно — фактът, че си богат, не те имунизира срещу желанието да намериш съкровище.
— И аз така мисля.
— Вероятно бавачката е била с него, когато е изследвал дъното в търсене на съкровищата. И трите момиченца, които са били в къщата — близначките и Елизабет. Мария и Хана са се върнали в училището в Брейдънтън, а най-голямата е избягала в Атланта. Вероятно Истлейк и децата му са си устройвали пикници на брега.
— Често и? — Вече си представях къде и как се е случвало.
— Да. Може би всеки ден, когато са попадали на богата плячка. Отъпкали са пътека от къщата до мястото, известно като Сенчестия бряг. Било е на почти километър от „Гнездото“.
— Пътека, по която две жадни за приключения малки момиченца биха могли да тръгнат самички…
— И един ден са го направили. За всеобща скръб. — Той прибра снимките в папката. — Тук има история, muchacho… Предполагам, че е по-интересна от това как едно малко момиченце се е задавило със стъклено топче, но трагедията винаги е трагедия, а в същината си всички трагедии са нелепи. „Сън в лятна нощ“ е сто пъти по-велика от „Хамлет“. Всеки глупак с нормални дробове, чиито ръце не треперят, може да построи къщичка от карти и да я събори с едно духване, но само геният може да накара хората да се смеят.