— Картините са продадени за четиристотин осемдесет и седем хиляди долара, а рисунките — за още деветнайсет. Тоест общата сума надхвърля половин милион. Това е най-големият удар, който е правила галерия „Ското“ след самостоятелна изложба на художник. Изумителен резултат. Поздравявам ви.
— Всички ли са продадени? — едва чух собствения си глас. Погледнах недоумяващо към Дарио, а той ми подаде чаша.
Той кимна.
— Ако решите да продадете „Момиче и кораб № 8“, със сигурност ще й вземете минимум сто хиляди долара.
— Двеста — поправи го Джими.
— За Едгар Фриймантъл и началото на блестящата му кариера! — произнесе тържествено Розенблат и вдигна чашата си. Последвахме примера му и отпихме, без да подозираме, че блестящата ми кариера всъщност беше към края си.
Важното беше, че се насладихме на момента, muchacho.
IV
Том Райли се приближи до мен, докато лавирах из тълпата, за да намеря най-краткия път до семейството си. Най-различни хора се опитваха да ме заговорят, ала аз с усмивка им се изплъзвах.
— Невероятни са, шефе — каза ми той, — но са и малко плашещи.
— Предполагам, че е комплимент. — От моя гледна точка пък плашещ беше самият разговор с Том, като се имаше предвид как бях постъпил с него.
— Определено е комплимент. Е, ти отиваш при семейството си, а аз смятам да се поразходя наоколо. — И той направи крачка напред, но аз го хванах за лакътя.
— Остани с мен. Заедно ще отблъснем всички нахалници. Иначе ще се добера до Пам и момичетата най-рано в девет.
Той се засмя. Старият Том изглеждаше добре. Бе качил няколко килограма след онзи ден на езерото Фалън, но бях чел някъде, че това е страничен ефект от антидепресантите… особено при мъжете. Той само бе спечелил от напълняването, понеже вдлъбнатините под очите му се бяха запълнили.
— Как я караш, Том?
— Е… честно казано… минах през тежка депресия. — Той махна с ръка, за да отклони съчувствието, което така и не изразих. — Биохимичен дисбаланс, нали разбираш… хич не е лесно да свикнеш с хапчетата. В началото замъгляват мозъка ти — поне при мен се получи така. Известно врече даже спрях да ги взимам, но сега отново започнах и животът не ми изглежда толкова мрачен. Или изкуствените ендорфини са започнали да действат, или просто в Страната на милиардите езера е дошла пролетта.
— А компанията „Фриймантъл“?
— На печалба е, но не е същото без теб. Пристигнах тук с мисълта, че трябва да те убедя да се върнеш. Щом обаче видях какво си постигнал, разбрах, че дните ти в строителния бизнес са приключили.
— Да, и аз така мисля.
Той посочи платната в централната зала.
— Какво означават? Имам предвид наистина. Защото — мога да го кажа на съвсем малко хора — ми напомнят за онова, което ставаше в главата ми, когато не си взимах хапчетата.
— Просто измислица — отвърнах аз. — Сенки.
— Познавам сенките — кимна Том. — важното е да не допуснеш да им пораснат зъби. Защото е възможно. И като се протегнеш към ключа на лампата, за да ги прогониш със светлина, изведнъж се оказва, че няма ток.
— Сега обаче си по-добре, нали?
— Да. Пам много ми помогна. Може ли да ти кажа нещо за нея, което навярно и сам знаеш?
— Давай — казах, надявайки се да не стане дума за това, че понякога се смее гърлено по време на оргазъм.
— Бившата ти има невероятна интуиция, но е лишена от всякакъв такт. Това е странно и жестоко съчетание.
Мълчах… но не защото бях съгласен с него.
— Неотдавна ми каза, че трябва да се погрижа за себе си, и думите й попаднаха точно в десетката.
— Наистина ли?
— Наистина. И съдейки по изражението й, мисля, че иска да каже нещо и на теб, Едгар. Май трябва да потърся твоя приятел Кеймън и да обменим впечатленията си. Извини ме.
Момичетата и Рик стояха пред „Уайърман гледа на запад“ и разговаряха оживено. Пам обаче бе застанала пред картините от цикъла „Момиче и кораб“, окачени като филмови плакати, и на лицето й бе изписана тревога. Не злост или гняв, а именно тревога. И смущение. Тя ми махна с ръка и заговори веднага щом се приближих.
— Това малко момиченце Илзе ли е? — Сочеше към номер едно. — Първо си помислих, че е онази червенокоса кукла, която доктор Кеймън ти подари след злополуката, но като малка Илзе имаше точно такава рокличка. Бях я купила от „Ромпърс“, а тази тук… — тя кимна към номер три, — … мога да се закълна, че бе облечена точно с такава рокличка, когато тръгна на училище. Беше с нея и когато счупи ръката си в онази вечер след състезанието с колички!