— „Залез със софора“.
— А тези… как се казват? „Залези с раковина“, от номер едно до четири?
Усмихнах се.
— Общо са шестнайсет, включително рисунките с цветни моливи. Тук са най-добрите. Сюрреалистични са знам, но…
— В тях няма нищо сюрреалистично, те са класически. И глупакът ще го види. Включват в себе си всички стихии — земя… въздух… вода… огън.
Видях как устните на Уайърман беззвучно произнасят: „Не я изморявай!“
— Искаш ли набързо да разгледаме останалите картини и да ти донеса нещо разхладително? — попитах я аз и Уайърман кимна одобрително, вдигайки палец. — Тук е доста горещо въпреки климатика.
— Чудесно — отвърна тя. — Малко съм уморена. Виж, Едгар…
— Да?
— Остави за накрая картините с кораба. След като ги видя, наистина ще трябва да пийна нещо. Може би в офиса. Една чашка, но нещо по-силно от кока-кола.
— Дадено — казах и отново се върнах зад инвалидния стол.
— Десет минути — прошепна в ухото ми Уайърман. — Не повече. Искам да я отведа оттук, преди доктор Хедлок да се появи. Види ли я, много ще се ядоса. И аз знам на кого.
— Десет — кимнах и подкарах количката към залата, където се намираше шведската маса. Тълпата продължаваше да ни следва. Мери Айър бе започнала да си води бележки. Илзе ме хвана под ръка и ми се усмихна. Аз също й се усмихнах. Отново имах чувството, че сънувам. И че всеки момент този сън може да се превърне в кошмар.
Елизабет възкликна радостно, когато зърна „Аз виждам луната“ и цикъла „Дума Роуд“, ала щом протегна ръце към „Рози върху раковини“ (сякаш искаше да ги прегърне), внезапно ме побиха тръпки. После отпусна ръце и вдигна глава към мен.
— Това е същността. Същността на всичко е това. Същността на Дума. Ето защо тези, които живеят тук, не могат да напуснат острова. Дори и умовете им да отведат телата далеч, сърцата остават. — Тя погледна към картината и кимна. — „Рози върху раковини“. Съвсем вярно.
— Благодаря ти, Елизабет.
— Не, Едгар… аз ти благодаря.
Потърсих с поглед Уайърман и видях, че разговаря с другия юрист — този от предишния ми живот. Надявах се, че Уайърман няма да допусне грешката да го нарече Бози. Когато се обърнах към Елизабет, тя все още се взираше в „Рози върху раковини“ и бършеше сълзите си с кърпичката.
— Влюбих се в тази картина, но трябва да продължим нататък.
Проговори отново едва след като разгледа останалите картини и рисунки в тази зала. Мълвеше тихо, сякаш на себе си:
— Знаех си, че някой ще дойде. Обаче не подозирах, че този някой ще сътвори толкова красиви и въздействащи картини.
Джак ме потупа по рамото и се наведе, за да ми прошепне:
— Доктор Хедлок пристигна. Уайърман иска да приключите по възможно най-бързия начин.
Централната зала — където бяха изложени платната от цикъла „Момиче и кораб“ — се намираше на пътя към кабинета и Елизабет можеше да напусне галерията (след като изпие питието си естествено) през служебния вход. Хедлок можеше да я съпроводи, ако имаше желание. Аз обаче се боях да минем покрай „Момиче и кораб“, и то не защото се притеснявах, че картините няма да й харесат.
— Да продължим — разпореди се старицата, почуквайки с аметистовия си пръстен по страничната облегалка на количката. — Искам да ги разгледам. Без излишно разтакаване.
— Разбрано — кимнах и подкарах инвалидния стол към централната зала.
— Добре ли си, Еди? — попита ме тихо Пам.
— Всичко е наред.
— Напротив. Какво има?
Само поклатих глава. Вече се намирахме в централната зала. Картините висяха на височина от близо два метра. Други експонати нямаше. Стените бяха покрити с някаква груба кафява тъкан, подобна на брезент. Компания на платната от цикъла „Момиче и кораб“ правеше само картината „Уайърман гледа на запад“. Бавно се приближавахме към нея. Колелата на инвалидната количка се търкаляха безшумно по светлосиния килим. Шумът на тълпата зад нас или беше утихнал, или ушите ми го бяха блокирали. Сякаш виждах картините за пръв път — струваше ми се, че са отделни кадри, изрязани от кинолента. С всяка следваща картина образът ставаше все по-ясен и отчетлив, но винаги си оставаше един и същ — корабът, който бях зърнал за пръв път в съня си. И навсякъде за фон му служеше залезът. Гигантска, нажежена до червено кръв по водата и подпалвайки небосвода. Самият кораб бе тримачтов труп, доплавал по някакъв начин от чумното царство на смъртта. Платната висяха на парцали. На палубата не се виждаше жива душа. Във всяка линия се криеше нещо зловещо и въпреки че не можех да определя точно какво. Изпитвах страх за малкото момиченце, което седеше сам-самичко в лодката си. Малкото момиченце с рокличка, чийто десен наподобяваше морски шах, нарисувано от мен на първата картина сред обагрения във виненочервено океан.