— Ти наистина вярваш, че нещо ще се случи — каза той, но не с недоверие, а по-скоро с благоговеен трепет.
— И ти го вярваш — отвърнах.
— Понякога… да. Макар че не искам да вярвам в това. Не искам да вярвам, че може да има нещо, способно да се протегне тъй далеч… с достатъчно остър взор, за да забележи теб… мен… и още Бог знае кого…
— И на мен не ми харесва — добавих, но думите ми бяха далеч от истината. Истината беше, че то ненавиждах. — Не ми харесва мисълта, че нещо се е пресегнало и е убило Елизабет — или я е изплашило до смърт, — само за да я накара да замълчи.
— Мислиш ли, че с помощта на тези рисунки ще разбереш какво се случва?
— До известна степен, да. Колко точно, не зная… и няма да го узная, докато не се опитам.
— А после?
— Зависи. Навярно ще се наложи да посетим южната част на Дума. Трябва да довършим нещо.
Джак остави чашата си.
— Какво?
Поклатих глава.
— Не знам. Може би рисунките ще ми подскажат.
— Надявам се, че няма да отидеш твърде далеч и да откриеш, че вече няма връщане назад… — разтревожи се Уайърман. — Защото точно това се е случило с двете малки момиченца.
— Знам.
Джак ме посочи с показалец.
— Пазете се. Мъжки закон.
Кимнах и повторих жеста му.
— Мъжки закон.
Петнайсета глава
Неканен гост
I
Двайсет минути по-късно седях в „Розовото мъниче“ с албума за рисуване на коленете си. Червената кошница за пикник беше до мен. Пред погледа ми се простираше Мексиканският залив — лазурната му шир изпълваше западния прозорец със светлина, — о някъде отдолу, сякаш отдалеч, се носеше шепотът на раковините. Отместих статива, покривайки с парче плат изцапаната си с бои работна маса, след което наредих отгоре й подострените цветни моливи на Елизабет. Някои бяха съвсем късички и изглеждаха като антики, но предполагах, че ще ми свършат работа. Чувствах, че съм готов за действие.
— Готов съм — дръжки! — измърморих. Никога нямаше да бъда готов и част от мен се надяваше, че нищо няма да се получи. В същото време имах усещането, че все нещо трябва да се получи, понеже Елизабет бе искала да намеря рисунките й. Но помнеше ли тя какво имаше в червената кошница… и каква част от съдържанието й си спомняше? Според мен Елизабет бе забравила почти всичко, свързано с детството й, и това се бе случило дълго преди болестта на Алцхаймер да влоши ситуацията. Защото забравата невинаги е рефлекторна и непреднамерена. Понякога съвсем съзнателно се стремим към нея.
Кой би искал да си спомни ужасяваща случка, накарала баща ти да крещи, докато не му потече кръв? По-добре да престанеш да рисуваш. Завинаги. По-добре да казваш на хората, че не можеш да рисуваш дори човече с кръгче вместо глава и чертички вместо крайници, а щом стане въпрос за изкуство, по нищо не се различаваш от заможните възпитаници на колежа, които спонсорират своите отбори — „Щом не можеш да бъдеш спортист, драги, тогава поддържай спорта.“ По-добре напълно да забравиш за увлечението си, а с напредването на възрастта старческата сенилност ще се погрижи за останалото.
Разбира се, нещо от тази дарба може да остане като белег върху мозъчната кора след стара травма (например предизвикана при падане от теглена от пони детска количка), но тогава ще се намерят начини за изпускане на парата, също както има начин да се изцеди гнойта от незаздравяла рана. Като започнеш да се интересуваш от живописта на другите. Като се превърнеш в покровител на изкуството, в меценат. Не ели достатъчно? Тогава започваш да колекционираш порцеланови фигурки и здания. Да си строиш Порцеланов град. Никой няма да нарече подобно tableaux изкуство, но създаването на Града без съмнение е творчески процес и подобни редовни тренировки на въображението (и по-специално на визуалния му аспект) току-виж се оказали достатъчни, за да се избавиш от него.
Да се избавиш от какво?
От сърбежа, разбира се.
От проклетия сърбеж.
Опитах се да почеша дясната си ръка и пръстите на лявата преминаха през нея, докосвайки за хиляден път ребрата ми. Отворих скицника и пред погледа ми се разкри първия лист.