„Трябва да бягаш. Или поне да го зашеметиш с телефона, за Бога!“
Не можех. Бях като птица, хипнотизирана от змия. Единственото, което ми се удаде, бе да отстъпя крачка назад към дневната… после още една… и още една. Отново се озовах сред тъмнина. Съществото бе стигнало до вратата на кухнята и бялата флуоресцентна светлина падаше върху мокрото му разложено лице, изкривено в озъбена гримаса. Помислих си дали да не затворя очи и да си пожелая да изчезне, ала знаех, че нямаше да се получи нищо. Подуших миризмата му… вонята на контейнер за боклук зад кухнята на рибен ресторант. И…
— Време е да тръгваме, Едгар.
Значи можеше да говори. Думите бяха завалени, но успях да ги различа.
Мъртвецът пристъпи в хола. Аз направих още една крачка назад, макар и да усещах, че няма никаква полза, че така или иначе няма да избягам от него и когато тази игра му доскучае, ще щракне гривната на китката ми и ще ме завлече, без значение колко силно ще крещя, във водата, в caldo largo, и последният звук, който ще чуя от света на живите, ще бъде шепотът на раковините под къщата. После океанът ще ме погълне.
Въпреки това отстъпих още една крачка, без изобщо да съм сигурен, че се приближавам към вратата, после още една… и внезапно усетих нечия ръка на рамото ми.
Изкрещях.
VII
— Каква е тази шибана твар? — прошепна ми Уайърман.
— Не знам — проплаках. Плачех от страх. — Не, знам. Знам. Погледни към океана, Уайърман.
— Не мога. Не смея да го изпусна от поглед.
Удавникът, който беше видял Уайърман (приятелят ми бе влязъл през отключената входна врата също като него), но спря на три крачки от кухнята, наклони глава и се вгледа в новодошлия, който се бе появил досущ като кавалерията в някой уестърн с Джон Уейн. Зловещата гривна се поклащаше в протегнатата му ръка.
— Господи! — въздъхна Уайърман. — Корабът! Този от картините ти!
— Махай се — изрече съществото. — Ти не си ни нужен. Махай се и ще останеш жив.
— Лъже — прошепнах.
— Кажи ми нещо, което не знам — отвърна Уайърман и повиши глас. И тъй като стоеше точно зад гърба ми, викът му едва не спука тъпанчетата ми. — Напусни веднага! Нарушаваш чужда собственост!
Мъртвецът не каза нищо, но както се опасявах, се оказа невероятно бърз. В един миг стоеше на три крачки от кухненската врата, а в следващия вече беше пред мен и аз дори не видях как преодоля делящото ни разстояние. Вонята на разложение, на водорасли и умряла риба, сварени под палещото слънце, стана непоносима. Почувствах как пръстите му, студени като лед, се впиват в китката ми и закрещях от ужас. Бях потресен не от вледеняващия им хлад, а от мекотата им. Бяха отвратително меки и разплути. Единственото сребърно око се вторачи в мен и сякаш проби дупка в мозъка ми, защото почувствах как съзнанието ми се изпълва с мастилена чернота. После гривната се затвори около ръката ми с безмилостно изщракване.
— Уайърман! — извиках. Но Уайърман беше изчезнал. Беше избягал от мен и тичаше към другия край на хола.
VIII
Уайърман се върна, преди да прекрачим прага. Забелязах, че държи нещо, наподобяващо тъп кинжал. За миг си помислих, че е един от сребърните харпуни, но можех само да си мечтая за това — сребърните харпуни бяха на горния етаж заедно с червената кошница за пикник.
— Ей! — извика Уайърман. — Ей, ти! Да, на теб говоря! Урод такъв!
Главата на удавника се обърна невероятно бързо — като главата на змия, хвърляща се в атака. Но и Уайърман не беше бавен. Хвана с две ръце тъпия предмет и го стовари върху лицето на мъртвеца малко над дясната му очна кухина. Създанието изкрещя и пронизителният му писък се заби в мозъка ми като стъклена отломка. Видях как Уайърман потреперва и залита назад; видях как се опитва да удържи оръжието, но накрая го изпусна върху засипания с пясък под на антрето. Удавникът, който само преди миг беше непоклатимо реален, изведнъж започна да губи плътността си и изчезна. Почувствах как гривната около китката ми се разхлабва. Виждах я ясно още секунда-две, след което тя изтече като капки вода върху килима и маратонките ми. На мястото, където преди малко бе стоял морякът-демон, се бе образувала голяма локва.