„Но сигурно ще чуя телефонния му секретар“ — помислих си. Така и стана, макар че отначало не го разбрах.
— Здравей, Едгар. — Звучеше като гласа на Том Райли, но в същото време не беше неговият глас. Бе изцяло лишен от емоции. „Навярно се дължи на таблетките, които взима“ — казах си… ала в „Ското“ не бях забелязал подобна липса на емоция.
— Том, изслушай ме без да ме прекъсваш…
Гласът обаче продължи да говори. Този мъртъв глас.
— Тя ще те убие, нали го знаеш. Теб и всичките ти приятели. Както уби мен. Само че аз още съм жив.
Почувствах как ми се завива свят.
— Едгар! — разтревожи се Уайърман. — Едгар, какво има?
Съобщението сякаш приключи, но продължавах да чувам дишането му. Бавното му повърхностно дишане, идващо чак от Минесота. Най-накрая заговори отново.
— Да си мъртъв е по-добре. Сега трябва да убия Пам.
— Том! — извиках на записания му глас. — Том, събуди се!
— След като умрем, ще се оженим. Сватбената церемония ще се състои на кораба. Тя обеща.
— Том! — Уайърман и Джак се бяха приближили до мен. Единият ме държеше за ръката, а другият — за чуканчето. Не им обърнах внимание.
Чух само следното: „Оставете съобщение след сигнала.“
Въпросният сигнал прозвуча и връзката прекъсна.
Опитах се да сложа телефона в скута си, ала го изтървах на пода и се обърнах към Уайърман.
— Том Райли възнамерява да убие жена ми — изрекох, а после добавих с глас, който изобщо не звучеше като моя: — Може вече да го е направил.
XII
Уайърман не започна да ме разпитва за подробности, а ми предложи да позвъня на Пам. Допрях слушалката до ухото си, но не можах да си спомня номера. Уайърман ми го продиктува, ала аз не можах да натисна нужните бутони — червената пелена се бе спуснала пред очите ми за пръв път от седмици насам.
Набрах номера на Джак.
Слушах как телефона в Мендота Хайтс звъни и очаквах всеки миг да чуя бодрия, безличен глас на Пам, записан на телефонния секретар — съобщението й, че се намира във Флорида, обаче съвсем скоро ще се върне. Пам вече бе напуснала Флорида, но можеше да лежи мъртва на пода до мъртвия Том Райли. Видението беше толкова ясно, че виждах кръвта по вратичките на шкафчетата и ножа във вкочанената ръка на Том.
Един сигнал… втори… трети… следващият щеше да задейства телефонния секретар.
— Ало? — задъхано изрече Пам.
— Пам! — извиках. — Господи, наистина ли си ти? Отговори ми!
— Едгар? Кой ти каза? — звучеше озадачена. И все така задъхана. А може би не… Все пак това бе гласът на онази Пам, която познавах — леко хрипкав като след настинка или когато тя…
— Пам, плачеш ли? — В същия миг осмислих казаното от нея и попитах: — Кой да ми каже какво?
— За Том Райли — отвърна тя. — Помислих, че брат му се обажда. Или… Господи, само това не… майка му.
— Какво за Том?
— На връщане беше в невероятно настроение — започна тя, — смееше се, показваше новозакупената картина, играеше карти с Кеймън и още някой в задната част на самолета… — вече наистина плачеше и думите й бяха накъсани от риданията. Самите й ридания ме ужасяваха, обаче в същото време ме радваха. Защото разтърсваха един жив човек. — … Чувстваше се добре. Но още същата вечер се самоуби. Сигурно вестниците ще напишат, че е било нещастен случай, но всъщност беше самоубийство. Бози е сигурен. Един негов приятел, който работи в полицията, му се обадил и му разкрил доста подробности, а после той се свърза с мен. Том е насочил колата си към бетонните пътни заграждения със скорост сто и петдесет километра в час, а може и повече. На асфалта нямало следи от поднасяне. Инцидентът станал на шосе 23, което означава, че е пътувал към мен.
Веднага разбрах всичко и нямаше нужда фантомната ми ръка да ми казва каквото и да било. Да, Персе определено искаше нещо, понеже ми беше ядосана. Ядосана? Направо бясна. Обаче Том бе имал момент на просветление — момент на мъжество — и беше насочил колата си към бетонната стена.
Уайърман размахваше ръце пред лицето ми, изгарящ от нетърпение да му разкажа какво бях узнал. Обърнах му гръб.
— Панда, той ти е спасил живота.
— Какво?
— Знам какво говоря. Картината, която е показвал в самолета… била е от моите, нали?
— Да… много се гордееше с нея… Едгар, какво намек…
— Как се казваше? Как се казваше картината? Знаеш ли?