— Мисля, че беше „Здравей“. Том казваше: „Не ми прилича много на Минесота“ с онзи шведски акцент… — Дълга пауза, която не прекъснах, защото трескаво мислех. — Разбрал си по своя специален начин, нали?
„Здравей“ — мислех се аз. Да, естествено. Първата рисунка, която бях направил в „Розовата грамада“, и една от най-силните по въздействие. И Том я беше купил.
Шибаната „Здравей“.
Уайърман измъкна слушалката от ръката ми.
— Пам? Уайърман е на телефона. Том Райли да не би да е?… Той слушаше и кимаше. Гласът му звучеше меко и успокояващо. Точно този глас използваше (бях го чувал със собствените си уши), когато говореше с Елизабет. — Добре… да… да, Едгар е добре, аз също. Всички сме добре. Естествено съжаляваме за господин Райли. Боя се обаче, че има нещо, което трябва да направите за нас… наистина е много важно. Момент да включа спикерфона. — Той натисна бутона, който не бях забелязал преди. — Чувате ли ме?
— Да… — тихо, но отчетливо. Пам се взимаше в ръце.
— Кои от приятелите и близките на Едгар си купиха от неговите картини?
Тя се замисли.
— Никой от близките му не си е купувал картини. Сигурна съм.
Въздъхнах облекчено.
— Според мен се надяваха… или са очаквали… че след време… на някой рожден ден или Коледа…
— Разбирам. Тоест не са взели нищо.
— Не съм го казала. Приятелят на Мелинда купи една от рисунките. Нещо не е наред ли? Какво им има на картините?
Рик. Сърцето ми се сви.
— Пам, Едгар е на телефона. Мелинда и Рик взеха ли рисунката?
— При всички тези полети, включително и трансатлантически? Той помоли да я опаковат и транспортират за Франция. Не мисля, че Мелинда знае. Става въпрос за цветята, нарисувани с цветни моливи.
— Тоест рисунката още е в „Ското“.
— Да.
— И ти си сигурна, че никой друг от семейството не е купувал нищо от изложбата?
Тя мисли в продължение на десет секунди. Десет секунди агония за мен.
— Да, сигурна съм. — „Дано да не грешиш, Панда“ — казах си. — Но Анжел и Хелън Слоботник си купиха една. Май се казваше „Пощенска кутия с цветя“.
Знаех за коя рисунка говори. Всъщност тя се наричаше „Пощенска кутия с лайкучка“. Мислех, че е съвършено безобидна и изцяло моя, но въпреки всичко…
— Не са я взели със себе си, нали?
— Не, понеже първо ще минат през Орландо и ще хванат самолет оттам. И те поискаха рисунката да бъде опакована и изпратена на домашния им адрес. — Нямах повече въпроси — само отговори. Гласът й се бе подмладил — сега звучеше като онази Пам, която водеше счетоводството ми преди появата на Том. — Твоят хирург… не мога да се сетя за името му…
— Тод Джеймисън — машинално отвърнах. Ако се бях замислил, едва ли щях да си спомня как се казваше.
— Да, точно така. Той също си купи картина и се договори за доставка. Искаше някоя от онези страшните — „Момиче и кораб“, — но вече ги бяха разпродали. Накрая се спря на раковината, носеща се по водата.
Тя вероятно беше опасна. Всички сюрреалистични творби навярно бяха опасни.
— Бози си купи две рисунки, а Кеймън — една. Кати Грийн също искаше да си купи, но заяви, че не може да си позволи подобен лукс. — Пауза. — Казах си, че мъжът й е скръндза.
„Щях да й подаря, ако ме беше помолила“ — помислих си.
Уайърман отново заговори:
— Моля ви да ме изслушате, Пам. Трябва да свършите нещо.
— Добре — отвърна тя без колебания (почти).
— Трябва да се обадите на Боузман и Кеймън. Незабавно.
— Добре.
— Кажете им, че трябва да изгорят рисунките.
Пауза.
— Да изгорят рисунките, разбрах.
— Веднага след нашия разговор — намесих се аз.
— Казах, че разбрах, Еди. — Долових раздразнение в гласа й.
— Кажи им, че ще компенсирам двойно сумата, която са заплатили, или ще им дам други рисунки — каквито си пожелаят, — но точно тези са опасни. Опасни са. Разбра ли?
— Да. Веднага ще им се обадя — увери ме Пам, след което тя зададе един въпрос. Въпрос с главна буква. — Еди, тази рисунка „Здравей“… ли уби Том?
— Да. Обади ми се, когато свършиш.
Продиктувах й номера. По гласа й се усещаше, че всеки миг отново ще заплаче, но повтори без грешка всички цифри.
— Пам, благодаря ви — добави Уайърман.
— Да — обади се и Джак. — Благодаря ви, госпожо Фриймантъл.
Помислих си, че Пам ще попита кой пък е този, но не го направи.
— Едгар, обещаваш ли, че всичко с момичетата ще бъда наред?
— Ако не са взели мои картини със себе си, няма да имат никакви проблеми.
— Да. Проклетите картини. Пак ще се обадя.
И тя затвори, без да каже дочуване.