Защото малкото момиченце с рокличката за тенис беше самата тя, разбира се. Почти всички момичета, които бях нарисувал на Дума Ки, бяха Илзе — дори онези, които изглеждаха като Рийба, Либит или — един-единствен път — Адриана.
Имаше само едно същество от женски пол, което бе изключение от това правило — онова с червената мантия.
Онази.
Когато бях докоснал фотографията на Илзе и приятеля й, бях почувствал смъртта — тогава не го бях признал пред себе си, но беше точно така. Ампутираната ми ръка бе почувствала смъртта, неизбежна като дъжд след гъсти облаци.
Бях предположил, че Карсън Джоунс ще причини нещо лошо на дъщеря ми, и поради тази причина исках да я отдалеча от него. Но той въобще не бе представлявал заплаха. Персе искаше да ме накара да спра — мисля, че отчаяно искаше да ме накара да спра, особено след като бях намерил старите рисунки и моливи на Либит, — ала истината е, че Карсън Джоунс не бе оръжие на Персе. Дори злочестия Том Райли беше само заместител, временно решение.
Снимката си беше там, но аз направих погрешно предположение и пропуснах истината. Смъртта, която почувствах, не идваше от него. Тя бе надвиснала над нея.
И част от мен знаеше, че съм я пропуснал.
Защо иначе щях да рисувам проклетите топки за тенис?
Шестнайсета глава
Краят на играта
I
Уайърман ми предложи лунеста, за да заспя по-лесно, но аз му отказах, въпреки че изкушението беше голямо. Взех обаче един от сребърните харпуни, а той последва примера ми. С косматото си коремче, надвиснало над сините му боксерки, и подводната стрела на Джон Истлейк в дясната си ръка, домакинът ми приличаше на карикатура на Купидон. Вятърът се бе усилил още повече; вече надаваше рев около къщата и свистеше под стрехите.
— Вратата на спалнята ти е отворена, нали? — попита той.
— Провери.
— Ако нещо се случи, викай.
— Разбрано, Хюстън. Това се отнася и за теб.
— Джак ще има ли някакви проблеми, Едгар?
— Ако изгори рисунката, няма да му се случи нищо лошо.
— Как се чувстваш след онова, което стана с приятелите ти?
Замислих се за Кеймън, който ме беше научил да мисля по заобиколен начин. За Том, който ми бе казал да не се отказвам от предимството на собствения си терен. Как се чувствах след злочестата им участ?
И добре, и зле. Бях натъжен и потресен, но бих излъгал, ако кажа, че не усещах някакво прокрадващо се облекчение — в някои отношения ние, хората, сме абсолютни задници. Защото и Кеймън, и Том, макар и да ми бяха близки, се намираха извън магическия кръг на онези, които наистина означаваха нещо за мен. Досега Персе не бе достигнала някой от тях и ако действах бързо, Кеймън и Том щяха да бъдат единствените жертви от наша страна.
— Muchacho?
— Горе-долу — пророних. Гласът ми сякаш идваше от голямо разстояние. — Горе-долу съм добре. Обади ми се, ако ти потрябвам, Уайърман. Изобщо не се колебай. Едва ли ще заспя.
II
Лежах, загледан в тавана, сребърният харпун беше на нощното шкафче до мен. Слуша непрекъснатия вой на вятъра и равномерния тътен на прибоя. Помня, че си помислих: „Очертава се дълга нощ“, след което съм заспал.
Сънувах сестричките на малката Либит. Не Големите злобарки, а близначките.
Те тичаха.
Големият урод ги преследваше.
Имаше ЖЪБИ.
III
Когато се събудих, почти се бях изсулил на пода, само левият ми крак беше на леглото, но беше изтръпнал. Навън вятърът и прибоят продължаваха атаката си. Сърцето ми биеше с такава сила, че не отстъпваше на вълните, стоварващи се върху брега. Буквално виждах как Теси потъва в дълбините, а онези пихтиести, неумолими ръце я стискат за глезените. Образът беше изключително ясен — като демонична картина в съзнанието.
Но не сънят за малките момиченца, бягащи от уродливото създание, бе накарал сърцето ми да се разтупти, нито пък причината да се озова на пода с металически вкус в устата си. По-скоро се чувствах се чувствах като човек, който се буди от лош сън с мисълта, че е забравил нещо важно — да изключи фурната например — и сега цялата му къща мирише на газ.
Свалих си крака от леглото и той тупна на пода след безсилен взрив от стотици иглички. Захванах се да го разтривам, докато се мръщех от неприятното усещане. Отначало пръстите ми сякаш докосваха парче дърво, но после вкочаняването постепенно започна да отшумява. За разлика от чувството, че съм забравил нещо жизненоважно.
Но какво? Надявах се, че експедицията ни до южната част на острова ще сложи край на тази гнусна история. Най-трудното беше да запазим вярата си и ако не я изгубехме на дневна светлина, нямаше причини да се откажем. Вероятно щяхме да видим летящи нагоре с краката птици или гигантско жабоподобно чудовище щеше да застане на пътя ни, но според мен това бяха просто привидения — идеални за сплашване на шестгодишни момиченца, но не и на възрастни мъже… особено ако са въоръжени със сребърни харпуни.