Аз щях да взема скицника и моливите си.
Помислих си, че в момента Персе навярно се страхува от мен и новооткрития ми талант. Ако бях сам, както не се бях възстановил от инцидента, при който едва не загинах, щях да й бъда по-скоро придобивка, отколкото проблем. Защото въпреки всичките му големи приказки и гръмки фрази Едгар Фриймантъл всъщност не бе имал предишен живот; този Едгар само бе сменил фона на инвалидното си съществуване от борове на палми. Но след като си бях намерил приятели… след като прозрях какво ме заобикаляше и се пресегнах към него…
Тогава вече бях станал опасен. Не знам какво точно бе имала предвид — освен това да възвърне мястото си в света, — но навярно е смятала, че един талантлив еднорък художник има грандиозен потенциал за злодеяния. Та аз бих могъл да разпратя отровни картини по целия свят! Обаче се бях обърнал срещу нея също като Либит. Сега първо трябваше да бъда спрян, а после — да бъда захвърлен.
— Малко закъсня за това, гадино! — прошепнах.
Тогава защо подушвах газ.
Картините — особено най-опасните от цикъла „Момиче и кораб“ — се намираха под ключ в склада на галерията; на сигурно място, на континента, както Елизабет беше поискала. Според Пам никой от семейството и приятелите ни не беше купил рисунки, освен Бози, Том и Зандър Кеймън. За Том и Кеймън беше твърде късно, ала Бози бе обещал да изгори своята, така че там положението беше овладяно. Дори Джак бе замесен, но вече не го заплашваше нищо, понеже бе признал за мъничката си кражба. Добре, че Уайърман се беше сетил да го попита. Даже бях изненадан, че не попита дали собственоръчно не му бях подарил някоя рисун…
Дъхът ми застина в гърлото и се превърна в остри ледени висулки. Сега вече знаех какво бях забравил. Сега, в мъртвешките дълбини на нощта, докато вятърът вилнееше навън. Бях насочил цялото си внимание върху проклетата изложба и така и не се бях замислил на кого бях подарил картини преди нея.
„Мога ли да я взема?“
Паметта ми, която продължава да ми изневерява, от време на време ме изненадва с изключително ярки и отчетливи спомени. Така се случи и сега. Видях как Илзе стои боса в „Розовото мъниче“, само по шорти и тениска. Стоеше пред статива ми. Тогава я помолих да се отдръпне, за да видя картината, която бе погълнала вниманието й. Картината, която дори не си спомнях, че съм рисувал.
„Мога ли да я взема?“
Дъщеря ми се отдръпна и аз видях малко момиченце с рокличка за тенис. Въпреки че бе обърнато с гръб, то беше в центъра на изображението. Рижите му коси бяха като на Рийба, приятелката от предишния ми живот. Същевременно момиченцето беше и Илзе — Илзе от лодката, и голямата сестра на Елизабет, Адриана, понеже това беше роклята за тенис на Ади (онази с изящните сини воланчета). Нямаше как да го зная, но го знаех; бяха ми го прошепнали рисунките на Елизабет, макар че когато ги бе създавала, тя бе по-известна като Либит.
„Мога ли да я взема? Искам точно тази.“
Или нещо я бе накарало да поиска точно тази.
„После се обадих на Илзе — бе казала Пам. — Не знаех дали ще я намеря, но тя току-що се бе прибрала.“
Навсякъде около краката на момиченцето-кукла се търкаляха топки за тенис. Други се поклащаха сред неголемите вълни.
„Гласът й звучеше уморено, но поне си беше вкъщи, жива и здрава.“
Така ли беше? Така ли бе наистина? Бях й подарил проклетата картина. Тя беше моята Бисквитка и аз не можех да й откажа нищо. Заради нея дори бях назовал картината — понеже художниците трябвало да кръщават творбите си. „Краят на играта“ — бях й казал тогава и сега това название зазвъня в главата ми като камбана.
IV
В спалнята за гости нямаше телефон, затова се прокраднах в коридора, стискайки сребърния харпун. Въпреки желанието си да се свържа с Илзе колкото се можа по-скоро, за момент се спрях и надникнах през открехнатата врата на спалнята в другия край на коридора. Уайърман лежеше по гръб като изхвърлен на брега кит и хъркаше равномерно. Харпунът беше на нощното му шкафче до чашата с вода.
Минах покрай семейния портрет, слязох по стълбите и влязох в кухнята. Тук воят на вятъра и тътенът на прибоя се чуваха доста по-силно, отколкото на горния етаж. Вдигнах слушалката и чух… нищо.