Слязох в кухнята и поклатих глава, щом зърнах счупеното кранче и водната чаша със засъхналата сметана. Отворих шкафа и взех по-голяма чаша, която напълних с портокалов сок. После отидох на задната веранда. Вятърът от океана беше силен, но топъл, и поразроши залепналата за челото и слепоочията ми коса. Беше доста приятно. И успокояващо. Реших да се поразходя по брега и да изпия сока си близо до водата.
След като преполових дъсчената пътечка, се спрях, за да отпия от сока. Наклоних пълната чаша, ала ръбът й така и не докосна устните ми. Част от течността се изля върху болното ми стъпало. Изобщо не го усетих.
Сред вълните, тласкана към брега от силния вятър, се поклащаше зелена топка за тенис.
„Това не означава нищо“ — помислих си, но дълбоко в себе си знаех, че само се заблуждавам. Означаваше всичко и го разбрах още в мига, когато я видях. Хвърлих чашата сред морския овес и тромаво се втурнах наред с най-близката до бягане походка, на която бе способен Едгар Фриймантъл през тази година.
Трябваха ми петнайсет секунди, за да стигна до края на пътечката (а може би по-малко), но за този кратък интервал видях още три топки за тенис сред вълните. После станаха шест… сетне осем… Повечето бяха вдясно от мен — на север.
Изобщо не гледах къде стъпвам и се препънах в края на пътечката, политайки с разперени ръце. Приземих се в пясъка, вся още тичайки, и навярно щях да се задържа изправен, ако тежестта ме бе поета от здравия ми крак, ала за съжаление не стана така. Мълнията на болката проряза пищяла, глезена и травмираното ми бедро и аз се стоварих тежко на земята. На петнайсетина сантиметра от носа ми бе кацнала една от проклетите топки. Беше толкова близо, че ясно виждах миниатюрните капчици вода по мъхнатата й повърхност.
„ДЪНЛОП“ — пишеше отгоре й, а буквите бяха черни като проклятие.
Опитах се да се изправя, взирайки се невярващо в залива. Пред „Двореца“ топките бяха едва десетина, но по на север, към „Розовата грамада“, се виждаше цяла флотилия — най-малко стотина, а вероятно и повече.
„Не означава нищо. Тя е в безопасност. Изгори картината и сега спи в апартамента си на хиляда и петстотин километра оттук. Нищо лошо не може да й се случи.“
— Не означава нищо — изрекох, но внезапният порив на вятъра, който разроши косата ми, този път беше студен, а не топъл. Закуцуках към „Розовата грамада“, където мокрият, втвърден пясък сякаш блестеше. Чикчирикчетата се издигаха на ята пред мен. От време на време някоя вълна подхвърляше топка за тенис в краката ми. Вече бяха много повече. Накрая стигнах до разбит сандък с надпис „Топки за тенис ДЪНЛОП“ и „Фабриката приема само метални контейнери“. Беше заобиколен от подскачащи, подхвърляни от вълните зелени топки.
Впуснах се в бяг.
XI
Отключих вратата и оставих ключа в ключалката. Хвърлих се към телефона и видях, че лампичката за получени съобщения свети. Натиснах бутона за прослушване и безизразният роботизиран глас ме информира, че последното съобщение е получено в 6:48 сутринта, тоест преди час и половина. После гласът на Пам избухна от говорителя. Машинално се свих, както реагира човек, когато запратят тежка стъклена ваза към главата му.
— Едгар, обадиха се от полицията и казаха, че Или е мъртва! Казаха, че някаква жена на име Мери Айър отишла в апартамента й и я убила! Едгар от твоите приятелки! Една от артистичните ти приятелки от Флорида е убила дъщеря ни! — Жена ми избухна в разтърсващи ридания… след което се засмя. Смехът й беше зловещ. Стори ми се, че вазата се е разбила в лицето ми и парченцата са се забили дълбоко в плътта ми. — Обади ми се, копеле. Обади се и ми обясни. Нали ми каза, че ще бъде в БЕЗОПАСНОСТ!
Тя отново заплака. Плачът й бе прекъснат от изщракване, последвано от бученето на свободната линия.
Пресегнах се и натиснах бутона за изключване, за да го заглуша.
После пристъпих във „флоридската стая“ и се загледах в топките за тенис, които продължаваха да подскачат сред вълните. Чувствах се раздвоен — струваше ми се, че се наблюдавам отстрани.
Мъртвите близначки бяха оставили послание в ателието ми. „Къде е сестра ни?“ Възможно ли бе Или да е сестрата, която имаха предвид?
Очаквах да чуя как вещицата се смее и да я видя как кима с глава.
— Тук ли си, Персе? — попитах.
Вятърът фучеше в противокомарните мрежи. Вълните се стоварваха с влудяваща периодичност. Птиците се рееха над водата и надаваха крясъците си. Забелязах още един разбит контейнер на брега, вече полузарит в пясъка. Съкровище от океана; заслужено възнаграждение от caldo largo. Да, без съмнение тя ме наблюдаваше. Чакаше ме да се пречупя. Бях сигурен. Нейните… какво точно бяха? Пазители? Може би спяха през деня, но не и тя.