— Махай се — казах й. — Не те искам повече, махай се и умри завинаги.
Ала не го направи. Нямаше да го направи. Също като китката, към която навремето беше прикрепена дланта ме сърбеше, пулсираше от болка и отказваше да ме напусне.
— Тогава ида да намериш дъщеря ми — пророних, и сълзите ми бликнаха. — Върни ми я обратно, ще можеш ли? Ще нарисувам всичко, което поискаш — само ми я върни.
Никакъв отговор. Бях само човек с ампутирана ръка и фантомен сърбеж. Единственият призрак беше моят собствен — той се рееше над мен и наблюдаваше всичко.
Сърбежът се усили. Взех метлата, като плачех не само от мъка, но и от непоносимият бодеж в ръката си, после осъзнах, че не мога да сторя онова, което исках — еднорък човек не може да прекърши на коляното си дръжката на метла. Затова я подпрях на стената и стоварих здравия си крак отгоре й. Дървото изхрущя. Наведох се, взех назъбената тояга и я вдигнах пред насълзените си очи. Щеше да свърши работа.
Свърнах зад къщата и се запътих към плажа. Като на сън чух шумния разговор на раковините под „Розовата грамада“, когато вълните нахлуваха в тъмните им владения, сетне уплашено отстъпваха назад.
Докато се приближавах към мокрия, втвърден искрящ пясък, осеян с топки за тенис, бях осенен от мимолетна мисъл. Третото, което бе казала Елизабет на Уайърман, беше: „Ще поискаш, но не бива.“
— Вече е твърде късно — и в този миг нишката, свързваща ме с реещия се Едгар, се скъса. Той отлетя далеч от мен и за един безкрайно дълъг промеждутък от време не знаех нищо друго.
Седемнайсета глава
Южната част на острова
I
Следващото, което си спомням, бе как Уайърман се приближава и ме вдига. Помня, че направих няколко крачки, преди да се сетя, бе Илзе е мъртва, и да падна на колене. Онова, от което се срамувам най-много, е, че дори тогава, когато бях сломен от мъка, ме мъчеше вълчи глад.
Помня как Уайърман ми помогна да вляза през отворената врата и ми каза, че това е само лош сън, че съм сънувал кошмар, при което аз отрекох и настоявах, че е вярно, че Мери Айър го е направила, че е удавила Илзе в собствената й вана. Тогава той се засмя и заяви, че бръщолевя врели-некипели. За един кошмарен миг му повярвах.
Посочих телефонния секретар.
— Прослушай съобщението — казах и влязох в кухнята. Някак си успях да изкуцукам дотам. Когато Пам започна отново — „Едгар, обадиха се от полицията и казаха, че Или е мъртва!“, — вече гребях с шепи замразено мюсли направо от кутията. Имах странното чувство, че съм микроб, приклещен върху предметно стъкло. Скоро щяха да ме сложат под микроскопи да ме изследват. В съседното помещение съобщението бе стигнало до края. Уайърман изруга и отново го пусна. Аз продължавах да се тъпча. Не си спомнях нищо от времето, което бях прекарал на брега, преди Уайърман да ме открие. Тази част от паметта ми бе черна като първите дни от престоя ми в болницата след злополуката.
Загребах за последно от мюслите, натъпках ги в устата си и преглътнах. Усетих как засядат в гърлото ми и се зарадвах. Чудесно. После се плъзнаха надолу по хранопровода ми. Затътрих се обратно към дневната. Уайърман седеше до телефонния секретар с разширени от изумление очи.
— Едгар… muchacho… как, за Бога?…
— Една от картините — отвърнах и продължих да пъпля. След като бях сложил нещо в стомаха си, ми се искаше само да забравя за кошмара. Дори и да е за мъничко. Исках? Меко казано. Изпитвах необходимост. Бях счупил мелата… а после бе дошъл Уайърман. Какво се беше случило междувременно? Не знаех.
Реших, че не искам да узная.
— Картините?…
— Мери Айър си купи една. Сигурен съм, че е била от цикъла „Момиче и кораб“. И я е взела със себе си. Трябваше да се сетим. Аз трябваше да се сетя. Уайърман, ще си легна. Имам нужда от малко сън. Два часа, става ли? После ме събуди и ще тръгнем на юг.
— Едгар, не можеш… изобщо не очаквам от теб да дойдеш след…
Спрях се и го изгледах. Струваше ми се, че главата ми тежи петдесет килограма, но съумях да се задържа във вертикално положение.
— Онази също не ме очаква, но всичко ще свърши днес. Два часа.
Отворената врата на „Розовата грамада“ гледаше на изток и утринното слънце озаряваше лицето на Уайърман, където бе изписано толкова силно съчувствие, че не можех да го гледам, без да ми се свие сърцето.
— Добре, muchacho. Два часа.
— Междувременно не пускай никой тук. — Не знам дали той чу последните ми думи. Вече бях прекрачил прага на спалнята си и гласът ми заглъхна. Стоварих се на леглото, където ме чакаше Рийба. За момент се замислих дали да я запратя на пода, както ми се бе приискало да направя с телефона. Вместо това обаче я притиснах към себе си, притиснах лице към мекото телце и заридах. Още плачех, когато най-сетне заспях.