— Едгар, моля ви, стига толкова! — разтревожи се Джак. Малко оставаше и той да се разплаче. — Не се измъчвайте с тези догадки…
— Не са догадки — изтъкна Уайърман. — Остави го да говори.
— Но защо да знаем…
— Джак… muchacho… още не знаем най-важното. Остави го да говори.
Гласовете им сякаш долитаха отдалеч.
— Да кажем, че Мери я е ударила с дръжката на пистолета, когато Илзе се е обърнала. — Избърсах скулите си с длан. — Да кажем, че я е ударила няколко пъти — четири или пет. Във филмите те удрят само веднъж и изпадаш в безсъзнание. В реалния живот обаче рядко става така.
— Да — кимна Уайърман. Тази игра на „да кажем, че…“ се бе оказала доста точна. Черепът на моята дъщеря бе счупен на три места от повтарящи се силни удари, които бяха довели до силен кръвоизлив.
Мери започнала да я влачи. Кървавата следа минаваше през дневната („дето служи и за кухня“) — миризмата на изгорена картина още тегнеше във въздуха — и късото коридорче между спалнята и нишата, която Илзе използвала за кабинет. Щом се добрала до банята в края на коридора, Мери напълнила ваната и удавила в нея припадналата ми дъщеря като новородено котенце. Когато приключила, се върнала в дневната, седнала на дивана, захапала дулото на беретата и се застреляла. Куршумът излязъл през горната част на черепа й, разпръсквайки всичките й знания за живописта (заедно с голяма част от косата й) по стената зад нея. Било малко преди четири сутринта. Мъжът на долния етаж страдал от безсъние — той веднага разпознал звука от изстрела и се обадил в полицията.
— Защо е трябвало да я удави? — попита Уайърман. — Не мога да го проумея…
„Защото така действа Персе“ — казах си.
— Няма да мислим за това сега — отвърнах. — Става ли?
Той се пресегна и стисна леко единствената ми ръка.
— Добре, Едгар.
„Но ако свършим тукашната си работа, може и да ни се наложи“ — добавих наум.
Обаче аз бях нарисувал дъщеря си. Бях сигурен в това. Нарисувах я в пясъка, а да могат вълните да я вземат.
„Ще поискаш — беше казала Елизабет, — но не бива.“
О, скъпа, скъпа Елизабет…
Понякога нямаме избор.
III
Пихме силно кафе в слънчевата кухня на „Розовата грамада“, докато по лицата ни избиха капки пот. Аз взех три аспирина, добавих им за компания още една доза кофеин и изпратих Джак да донесе два скицника. Помолих го и да подостри всеки цветен молив, която намери в „Розовото мъниче“.
Уайърман напълни една полиетиленова торбичка с провизии от хладилника — моркови, краставици, шест пепсита, три големи бутилки минерална вода „Евиан“, малко печено говеждо и едно от „пилетата-космонавти“ на Джак.
— Изненадан съм, че можеш да мислиш за храна — каза ми той с едва доловим хумор.
— Грешиш — отвърнах. — Но може да се наложи да рисувам. Всъщност съм сигурен, че ще се наложи да рисувам. А както знаеш, това занимание изгаря доста калории.
Джак се върна със скицниците и моливите. Взех ги и го изпратих горе за гумички. Подозирах, че може би ще ми потрябват и други неща — май винаги става така, — но за момента не можех да кажа какви. Погледнах часовника. Беше дванайсет без десет.
— Снима ли моста? — обърнах се към младежа. — Моля те, кажи ми, че си го направил.
— Да, но си помислих… тази история с рубеолата…
— Покажи ми снимките.
Джак бръкна в задния си джоб и извади няколко полароидни снимки. Прегледа ги и ми подаде четири, които сложих на кухненската маса, сякаш възнамерявах да си редя пасианс. Взех единия скицник и започнах бързо да скицирам снимката, показваща най-ясно зъбчатите колела и веригите под издигащия се мост. Самият моста не представляваше нищо особено и имаше само едно платно за движение. Дясната ми ръка продължаваше да ме сърби; имах чувството, че нещо бавно пълзи навътре в нея.
— Идеята за рубеолата е гениална — изтъкнах. — Ще задържи почти всекиго надалеч оттук. На нас обаче това „почти“ не ни е достатъчно. Мери не би стояла далеч от дъщеря ми, ако някой й беше казал, че Или има варице… мамка му! — Очите ми се замъглиха и линията, която прокарвах с идеална точност, изведнъж свърна в погрешна посока.
— Успокой се, Едгар — промълви Уайърман.
Отново погледнах часовника. 11:58. Подемният мост щеше да се вдигне точно по пладне. Примигнах, за да избистря погледа си, и се върнах към рисунката. Механизмите на моста се появяваха върху белия лист и дори сега, Когато Илзе вече я нямаше, бях запленен от магията да видиш как нещо реално се появява от нищото. И защо не? Не се ли нуждаех от това тъкмо сега, именно в този момент? Все пак рисуването беше моето спасение.