— Довери ми се — казах и започнах да го рисувам. Работех бързо, удържайки импулса да се впусна в подробности… както част от мен искаше да направи.
Докато се трудех, първият автомобилен клаксон затръби нервно от страната на Кейси Ки.
— Май подемният мост отново се е повредил — подметна Джак.
— Да — кимнах аз, без да откъсвам поглед от рисунката си.
V
С портрета на Уайърман се справих още по-бързо, но отново се сблъсках с импулса да задълбая в детайлите… докато работех, сякаш забравях болката и мъката. Рисуването ми действаше като наркотик. Обаче дневната светлина беше ограничена и нямах никакво желание да се срещам отново с Емъри. Най-много исках всичко това да свърши и тримата да не сме на Дума Ки — да сме далеч от Дума Ки, — когато краските на залеза обагрят океана.
— Добре — измърморих. Бях нарисувал Джак в синьо, а Уайърман — в ярко оранжево. Портретите бяха далеч от съвършенството, но по-важното беше, че бях вплел в тях най-характерните черти на приятелите си. — само още нещо и тръгваме.
— Едгар! — изстена Уайърман.
— Спокойно, няма да рисувам повече — заявих и затворих скицника. — Усмихни се заради художника, Уайърман. Ала преди да го направиш, си помисли за нещо, което те кара да се чувстваш щастлив.
— Сериозно ли говориш?
— Съвсем сериозно.
Челото му се свъси… сетне се проясни. Той се усмихна. Както винаги усмивката му озари цялото му лице и го превърна в нов човек.
Обърнах се към Джак:
— А сега ти.
И понеже наистина го смяха за по-важния от двамата, го наблюдавах изключително внимателно, докато се усмихваше.
VI
Не разполагахме с автомобил 4х4, но старият мерцедес SEL 500 на Елизабет ни се стори разумен заместител, все пак беше здрав като танк. Отидохме до „Двореца“ с колата на Джак и спряхме пред портата. Двамата с младежа пренесохме провизиите в мерцедеса, а задачата на Уайърман беше да се погрижи за кошницата за пикник.
— Виж дали можеш да ни осигуриш още някои неща, докато си тук — казах му аз. — Например спрей против насекоми и силно фенерче. Ще се справиш ли?
Той кимна.
— Под градинския навес има фенерче с осем батерии.
— Добре. И, Уайърман?
Той ме изгледа с типичното си „Какво пък сега?“ Изражение, повдигайки театрално вежди, но не каза нищо.
— Да не забравиш харпунния пистолет.
Той се усмихна чистосърдечно.
— Si, señor. Para fijacono — ще бъде доставен.
Докато го нямаше, аз се облегнах на мерцедеса и се загледах в тенис корта. Вратата в далечния му край беше отворена. Полуопитомената чапла на Елизабет стоеше до мрежата и се взираше в мен с обвиняващите си сини очи.
— Едгар? — Джак докосна рамото ми. — Добре ли сте?
Не бях добре и още дълго време нямаше да съм добре, ала…
„Мога да се справя — помислих си. — Трябва да се справя. Тя не бива да победи.“
— Да — казах.
— Не ми харесва, че сте толкова блед. Изглеждате както когато дойдохте за пръв път на Дума. — Гласът на младежа му изневери при последните три срички.
— Нищо ми няма — натъртих и го потупах леко по гърба. Дадох си сметка, че като изключим ръкостисканията, това навярно бе единственият път, когато го докоснах.
Уайърман се върна, понесъл кошницата за пикник в двете си ръце. На главата му се мъдреха три шапки с големи козирки, харпунния пистолет на Джон Истлейк бе затъкнат под мишницата му.
— Фенерчето е в кошницата — заяви той. — Спреят срещу насекоми — също, както и три чифта градински ръкавици, които открих под навеса.
— Чудесно.
— Si. Обаче вече е един без петнайсет, Едгар. Ако ще вършим нещо, можем ли най-накрая да тръгваме?
Погледнах към чаплата на тенис корта. Продължаваше да стои до мрежата, неподвижно като стрелката на счупен часовник, и да се взира безжалостно в мен. Добре де, и какво толкова? Нима светът, в който живеем, не е жесток и безжалостен?
— Да — промълвих. — Да тръгваме.
VII
Вече имах спомени. Не бяха в идеален порядък (в интерес на истината и досега има моменти, в които не мога да си спомня дадено име или реда, в който са се случили определени събития), ала всеки миг от експедицията до южната част на Дума Ки е запечатана ясно в съзнанието ми — като първата картина, която ме накара да затая дъх („Градушка“ на Томас Харт Бентън). В същото време отначало се чувствах някак отдалечен от всичко, подобно на преситен покровител на изкуството пред картина във второразреден музей. Едва когато Джак откри куклата на онова стълбище, водещо наникъде, започнах да осъзнавам, че не само съзерцавам картината, а се намирам вътре в нея. И че не успеем ли да спрем вещицата, за никого от нас няма да има връщане назад. Знаех, че е силна; щом бе способна да се пресегне чак до Омаха и Минеаполис, за да вземе онова, което искаше, а след това и до Провидънс, за да го задържи, не биваше да подценявам могъществото й. Обаче по една или друга причина аз все още я подценявах. До момента, в който не се озовахме в къщата в южната част на острова, така и не бях осъзнал напълно на какво е способна Персе.