— Мен ако питаш, на Персе страшно й харесва — отвърнах. Сега болният ми крак ме сърбеше почти колкото ръката ми. Сякаш през него течеше ток. — това са нейните отровни заграждения. Ами ти, Уайърман? Как е твоят стомах?
— Бива, но лявото ми око — онова, което не беше добре, — ме сърби за световно, а главата ми бучи. Вероятно заради скапаното радио.
— Не е заради радиото. И причината да се случи на Джак, а не на нас, е защото вече сме… как да го кажа… имунизирани. Каква ирония?
Джак изстена.
— Ще можеш ли да му помогнеш, muchacho?
— Мисля, че да. Надявам се.
Държах скицника в скута си, а моливите и гумичките бяха в чантичката на колана ми. Отгърнах на портрета на Джак и взех една гумичка. Изтрих устата му и долната дъга на очите му чак до ъгълчетата. Сърбежът в дясната ми ръка се бе усилил дотолкова, че ме влудяваше, и не се съмнявах, че замисълът ми ще проработи. Извиках спомените за усмивката на младежа в кухнята на „Розовата грамада“ — когато го бях накарал да се усмихне, докато си мисли за нещо хубаво, — и я нарисувах на лицето му със син молив. Отне ми не повече от трийсет секунди (стане ли въпрос за изобразяване на усмивка, тайната е винаги в очите), ала тези няколко щриха промениха цялостното излъчване на Джак Кантори.
И получих нещо, което не бях очаквал. Докато рисувах, го видях да целува момиче по бански. Не, не просто го видях. Почувствах гладката кожа на девойката и дори напипах няколко зрънца пясък, загнездили се в трапчинката над дупето й. Вдъхнах аромата на шампоана й и усетих едва доловимия солен вкус на устните й и узнах, че се казва Кейтлин, но той й вика Кейт.
Прибрах молива в чантичката и затворих ципа.
— Джак? — прошепнах. Очите му бяха затворени, капчиците пот продължаваха да покриват бузите и челото му, но дишането му се забавяше. — Как си сега? Усещаш ли някакво подобрение?
— Да — отвърна той, без да отваря очи. — Какво направихте?
— Ами понеже сме си само тримата, ще го нарека с истинското му име: магия. Нещо като контразаклинание, което ти хвърлих като спасителен пояс.
Уайърман се пресегна над рамото ми, взе скицника, разгледа рисунката и кимна.
— Започвам да се убеждавам, че май онази не е трябвало да те закача, muchacho.
— Не мен — уточних. — Не биваше да закача дъщеря ми.
X
Останахме на същото място още пет минути, за да дадем възможност на Джак да се вземе в ръце. Накрая той заяви, че е готов да продължим. Запитах се дали щяхме да се сблъскаме със същите проблеми, ако бяхме предприели пътешествието не по суша, а по вода.
— Уайърман, да си виждал рибарски лодки покрай южния бряг на острова?
Той се замисли.
— Май не съм. Обикновено хвърлят котва близо до Дон Педро. Странно, нали?
— Не, не е странно, ами направо зловещо — обади се Джак. — Като това шосе.
И наистина пътят се бе стеснил още повече. Клоните на морското грозде и банановите дървета дращеха по каросерията на тътрещия се мерцедес, издавайки ужасни скърцащи звуци. Осеяната с преплетени коренища и всевъзможни неравности просека, по която се движехме, продължаваше да лъкатуши към вътрешността на острова. Наклонът й обаче се промени и към всичките ни трудности се прибави и преодоляването на нанагорнище.
Пълзяхме бавно напред, километър след километър, а листата и клоните бичуваха колата ни. Всеки момент очаквах пътят да изчезне окончателно, ала гъстият растителен балдахин над главите ни явно го бе предпазил (макар и донякъде) от разрушителната сила на стихиите. Банановите дървета отстъпиха пред потискащите гъсталаци бразилски пипер и там забелязахме първият див обитател — едър рис, който ни изгледа за миг, после изсъска заплашително, присвил уши, и изчезна в шубрака. Малко по-късно десетина тлъсти черни гъсеници тупнаха върху предното стъкло и се пукнаха, разпръсквайки гнусните си слизести вътрешности по прозореца. Чистачките и почистващата течност само размазаха останките на ларвите, в резултат на което ни се стори, че страдаме от перде на окото в напреднал стадий.
Казах на Джак да спре. Излязох от мерцедеса, отворих багажника и намерих няколко чисти кърпи. Използвах едната, за да почистя предното стъкло, вземайки всички предпазни мерки — бях с шапка и градинските ръкавици на Уайърман. За щастие гъсениците се оказаха съвсем обикновени; макар и противни, в тях нямаше нищо свръхестествено.
— Не е зле — извика ми Джак. — Сега ще освободя капака, за да проверите дви… — той внезапно млъкна, втренчен в нещо зад мен.
Обърнах се. Пътят се беше превърнал в пътечка, обрасла с пълзящи растения, сред които тук-там стърчаха буци асфалт. На около трийсетина метра от нас пътечката беше преградена от пет жаби с размерите на кокер шпаньоли. Първите три имаха лъскава наситенозелена окраска, която рядко се среща в природата; ако изобщо се срещаше); четвъртата бе синя, а петата — оранжева, но изглеждаше някак избеляла, сякаш навремето е била червена. Те се усмихваха, ала усмивките им бяха престорени и уморени, и подскачаха тромаво, сякаш задните им крака бяха счупени. Също като риса те се шмугнаха в храсталака и се изгубиха от погледите ни.