Опита се да каже повече, но не можа. Приведе се, като се смееше толкова силно, че подпря длани на коленете си. Разбрах реакцията му, но не можех да споделя веселието му… и не само защото дъщеря ми беше мъртва в Род Айлънд. Уайърман се заливаше от мях, понеже в началото бе изплашен също като Джак и мен, а може би и колкото Либит. А защо тя се бе изплашила от статуята? Защото някой, най-вероятно без да иска, бе втълпил тази идея в буйното й детско въображение. Бих се обзаложил, че е била леля Мелда — че й е разказала приспивна приказка, имаща за цел да успокои момиченцето, което все още е страдало от нараняването на главата си. И навярно не е могло да заспи. Само че тази приспивна приказка бе попаднала не там, където трябва, и й бяха поникнали ЖЪБИ.
Господин Сини бричове не беше като жабите, които бяхме видели на пътя. Те бяха изцяло плод на въображението на Елизабет и в тях не се усещаше никаква заплаха. Градинският жокей обаче… може би първоначално се беше зародил в травмираната глава на Либит, ала бях сигурен, че после Персе го беше пригодила за собствените си цели. И ако някой посмееше да се приближи до първото „Гнездо на чаплата“… той бе тук на своя пост, за да изплаши и прогони натрапника. И може би да го вкара в най-близката психиатрична клиника.
А това означаваше, че в къщата вероятно има нещо.
Джак се загледа притеснено към мястото, където черният път — който наистина изглеждаше достатъчно голям, за да минават по него каруци и даже камиони, — се губеше от погледа ни.
— Ще се върне ли?
— Няма никакво значение, muchacho — промърмори Уайърман. — Нали не е истински. Тази кошница обаче трябва да бъде носена от някого. Хайде, младежо. Мятай се в шейната и пришпорвай кучетата.
— Когато го видях, ми се стори, че полудявам — сподели Джак. — Разбирате ме, нали, Едгар?
— Да. Либит е имала доста силно въображение през онези дни.
— Какво се е случило с него?
— Забравила е как да го използва.
— Господи — въздъхна младежът. — Ужасно е.
— Да. И си мисля, че в този случай е било доста лесно да забравиш. Което е по-ужасно.
Джак се наведе, вдигна кошницата и изгледа смаяно Уайърман.
— Какво има вътре? Златни кюлчета?
Онзи му се ухили и вдигна торбата с провизиите.
— Взех някои специални неща.
Продължихме напред по обраслата с треволяци алея, оглеждайки се за градинския жокей. Не се завърна. Когато изкачихме стъпалата на верандата, Джак остави кошницата на земята и въздъхна от облекчение. Някъде зад нас се дочу пърхане и пляскане с криле.
Обърнахме се и видяхме как една чапла каца на алеята. Нищо чудно да бе същата, която ме наблюдаваше злобно от тенис корта на „Двореца“. Погледът й определено беше същият — пронизващ и неумолим.
— Истинска ли е? — прошепна Уайърман. — Как мислиш, Едгар?
— Да — отвърнах.
— Откъде знаеш?
Бих могъл да изтъкна, че чаплата хвърля сянка, но се сетих, че и градинският жокей имаше сянка; просто бях твърде изненадан, за да я забележа.
— Знам го и туйто! Да влезем вътре. И не си правете труда да чукате на вратата. Не сме дошли на прием, нито пък на светска визита.
XIII
— Уф, това може да се окаже проблем — каза Джак.
Верандата бе затъмнена от висящия от стрехите испански мъх, но след като очите ни се приспособиха към сумрака, видяхме, че двойните врати са препречени с масивна ръждясала верига, на която висяха два катинара. Самата верига бе прокарана през две метални скоби.
Уайърман пристъпи напред, за да ги огледа по-отблизо.
— Знаете ли — почеса се той по главата, — май двамата с Джак бихме могли да счупим едната или двете скоби. Виждали са и по-добри дни.
— По-скоро по-добри години — изсумтя Джак.
— Може би — намесих се аз, — но подозирам, че самите врати също ще се окажат заключени и ако тръгнете да трошите вериги и да чупите скоби, ще смутите покоя на съседите.
— Съседи ли? — учуди се Уайърман.
Посочих нагоре. Двамата ни спътници вдигнаха глави и видяха онова, което аз самият бях забелязал преди малко — многобройна колония от кафяви прилепи, които спяха в нещо, наподобяващо грамадна провиснала паяжина. Сведох очи и видях, че подът на верандата не просто бе застлан, а буквално беше облицован с гуано. Зарадвах се, че съм с шапка.
Когато отново вдигнах глава, Джак Кантори вече се намираше в подножието на стълбите.
— Няма начин, господа — заяви той. — Наречете ме страхливец, наречете ме пъзльо, наречете ме както си искате, но не влизам там за нищо на света. Както е Уайърман със змиите, така аз съм с прилепите. Веднъж… — стори ми се, че иска да каже още нещо (а може би много неща), ала не знае как. Вместо това отстъпи още една крачка назад. За момент се замислих над чудноватата природа на страха — онова, което зловещият жокей не успя да постигне (макар и да беше близо), се удаде на една колония спящи кафяви прилепи. Поне по отношение на Джак.