Тя си мисли: „Трябва ми още хартия, моля.“
Тя си мисли: „Аз съм ЕЛИЗАБЕТ.“
И езикът се завръща точно когато й се струва, че е изгубен завинаги. Нещо повече от езика. По-доброто. Завръща се собственото й аз, завръща се ЕЛИЗАБЕТ. Още от тези невероятно смели първи рисунки е разбрала какво се случва. И е поискала повече.
Дарът й е бил ненаситен. Най-хубавите дарове — и най-лошите — винаги са такива.
Четвърта глава
Приятели-любовници
I
В първия следобед на новата година се събудих след кратка, но освежаваща дрямка с мисълта за една раковина — оранжева с бели петънца. Не бях сигурен дали ми се е присънила или не, но знаех, че ми трябва. Вече бях готов да експериментирам с боите и смятах, че подобна раковина ще пасне идеално на някой от моите „Мексикански залези“.
Отправих се на юг, съпровождан само от сянката си и две-три дузини малки птичета — Илзе ги бе нарекла чикчирикчета, — които щъкаха досами водата в търсене на храна. По-далеч над океана се рееха пеликани, които внезапно свиваха криле и падаха като камъни. Когато излязох от къщи, не мислех за физически упражнения, не се ослушвах за болката в бедрото си и не броях крачките си. За нищо не мислех — съзнанието ми се рееше като пеликаните, преди да забележат апетитна хапка в cardo largo — големия залив. Естествено, когато най-сетне намерих онова, което търсех, и се огледах, бях поразен колко се е смалила „Розовата грамада“.
Стоях, подхвърлях оранжевата раковина и внезапно почувствах как в бедрото ми се забиват стотици парченца натрошено стъкло. Болката се зароди там и запълзя надолу по крака ми. Обаче дирята по пясъка свидетелства, че не съм си влачил болния крак. Изведнъж ме осени, че вероятно несъзнателно съм се разглезвал — в малка или голяма степен… например с глуповатата игра на числа. Днес даже бях забравил да правя разтоварващи упражнения на всеки пет минути. Просто… се бях разхождал. Като всеки нормален човек.
И ето, изправих се пред дилема. Можех да продължа да се глезя, като спирам на равни интервали от време, за да правя упражненията за разтягане, на които ме бе научила Кати Грийн (те пораждаха адска болка, без да ми носят някаква полза), или да продължа да се разхождам. Като всеки нормален, незасегнат от злополука човек.
Избрах втория вариант. Ала преди да поема по обратния път, погледнах през рамо и малко по на юг забелязах раирания шезлонг. На пясъка до него стоеше маса, заслонена с чадър в същия раиран десен. На шезлонга седеше човек. Петънцето, което бях видял от прозорците на „Розовата грамада“, се бе превърнало във висок едър мъж с дънки и бяла риза с навити до лактите ръкави. Вятърът развяваше дългите му коси. Не можех да разгледам лицето му — разстоянието, което ни разделяше, бе твърде голямо. Той забеляза, че го наблюдавам, и ми махна. Аз също му махнах, после се обърнах и закуцуках към къщи, следвайки собствената си диря. Това бе първата ми среща с Уайърман.
II
Последната ми мисъл, преди да заспя тази нощ, беше, че на втория ден от новата година едва ли ще ми е до разходки — очаквах кракът ми да ми го върне тъпкано за увеличеното натоварване, на което го бях подложил. За своя радост обаче открих, че греша — горещата вана разхлаби схванатите ми мускули и ми позволи напълно да възстановя подвижността си.
Ето защо малко след пладне отново излязох на разходка. Не си бях поставил никакви цели; нито пък се съобразявах с разни новогодишни обещания и игри на числа. Просто се разхождах по брега, като понякога пристъпвах тъй близо до водата, че ятата чикчирикчета уплашено запърхаха и политаха във въздуха. От време на време се навеждах, за да взема някоя раковина и да я пъхна в джоба си (само след седмица вече носех със себе си торбичка, в която да държа намерените съкровища). Когато се приближих до шезлонга и достатъчно близо, за да разгледам непознатия — днес той носеше синя риза, панталони в цвят каки и по всяка вероятност беше бос, — се обърнах и закрачих към „Розовата грамада“. Преди това обаче му помахах с ръка и той ми отвърна.
Така положих началото на своите Големи плажни разходки. С всеки следващ следобед те ставаха по-дълги и аз все по-ясно виждах едрия мъж на раирания шезлонг. Беше очевидно, че и той си има строго определен режим — сутрин се появяваше на брега със старицата и буташе инвалидната й количка до дъсчената пътечка, която не можех да разгледам добре от прозорците на Грамадата, а следобед идваше сам. Никога не си сваляше ризата, но ръцете и лицето му бяха потъмнели като стари мебели в аристократичен дом. На масата до него се виждаха висока чаша и кана, в която имаше вода, лимонада или джин с тоник. Непознатият винаги ми махаше и аз винаги му отвръщах.