— Не си познал. Ще спя като къпана.
— Извинявай, Панда, но не ти вярвам.
Не бях я наричал с това ласкаво име от доста години и не знам как ми хрумна, ала ефектът му върху Пам бе съкрушителен. Тя отново се разплака. Този път в риданията й не се долавяше и капчица озлобление.
— Защо си такъв мръсник? Защо не ме оставиш на мира?
Тъкмо това исках. Както и да взема две болкоуспокоителни таблетки. И — може би — да се просна на леглото и да си поплача на воля.
— Кажи му, че знаеш. Кажи му, че трябва да отиде при психиатъра си и отново да започне да пие антидепресантите си. И най-важното, че ако сложи край на живота си, ще разкажеш на всички, включително на майка му и брат му. И колкото и да се старае, куцо и сакато ще разбере, че се е самоубил.
— Не мога да го направя! Не мога! — Гласът й излъчваше безпомощност.
Замислих се и реших, че съм й поверил живота на Том Райли. Подобно прехвърляне на отговорността не се връзваше с предишния Едгар Фриймантъл, но естествено онзи Едгар Фриймантъл никога не би рисувал залези. Нито пък би си играл с кукли.
— Ти решаваш, Панда. Усилията ти може да са напразни, ако вече не те обича, но…
— Обича ме. — Звучеше по-безпомощно от всякога.
— Тогава му кажи, че отново трябва да започне да живее, без значение дали му харесва или не.
— Добрият стар Едгар, който все гледа да командва — процеди тя. — Даже и от далечното си островно кралство. Добрият стар Едгар. Едгар чудовището.
— Уязви ме.
— Радвам се. — Тя прекъсна връзката.
Поседях известно време на дивана. Залезът ставаше все по-ярък, а въздухът във „флоридската стая“ — по-студен. Онези, които си мислят, че във Флорида няма зима, много грешат. През 1977 година в Сарасота валя сняг и дебелината на снежната покривка достигна близо три сантиметра. Бас държа, че сняг вали и в ада, макар че според мен там едва ли се образуват преспи.
II
Малко след пладне на следващия ден Уайърман ми се обади и попита дали поканата да разгледа картините ми все още е в сила. Нещо ме парна под лъжичката, понеже помнех обещанието му (или заплахата) да се изкаже честно и откровено, но все пак поднових поканата.
Избрах шестнайсетте картини, които смятах за най-добри… макар че в този ясен и студен януарски ден всички ми се сториха доста посредствени. Портретът на Карсън Джоунс продължаваше да е скрит в дрешника на спалнята ми. Извадих го, прикрепих го към парче талашит и го поставих в края на редицата. Изглеждаше простовато и неугледно в сравнение с рисунките с маслени бои и размерите му бяха по-малки от тях, но въпреки това ми се стори, че в него има нещо, което липсва в тях.
Замислих се дали да добавя рисунката на жената в червено, но се отказах. Не знаех защо. Може би защото сома като я погледнех, мигом ме побиваха тръпки. За сметка на това добавих „Здравей“ — графичното изображение на танкера.
Уайърман пристигна с яркосиня количка за голф, украсена с жълти тигрови ивици. Не му се наложи да търси звънеца. Чаках го на вратата.
— Какво си се стегнал, muchacho? Усмихна се гостът ми. — Отпусни се. Не съм лекар и къщата ти не е болница.
— Безсилен съм — това е извън мен. Ако тук се строеше нова сграда и ти беше строителен инспектор, сигурно щях да се отпусна, но…
— Но ти говориш за предишния си живот — изтъкна Уайърман. — А това тук е новият ти живот, в който още не си износил един чифт чехли.
— Говоря за значимостта на събитието.
— Тук си дяволски прав. Като стана дума за предишния ти живот, обади ли се на жива си във връзка с оная дреболийка, която обсъждахме?
— Да. Искаш ли подробен отчет?
— Не. Искам само да ми кажеш доволен ли си от разговора.
— Откакто се свестих в болницата, не е имало и един случай, в който да съм бил доволен от разговора с Пам. Обаче съм почти сигурен, че ще се види с Том.
— Дано успее да го разубеди, прасчо. Хиляда деветстотин деветдесет и пета година. — Той влезе вътре и любопитно се огледа. — Харесва ми как си се устроил.
Засмях се. Дори не бях махнал от телевизора табелката, забраняваща пушенето.
— Накарах Джак да инсталира горе пътечка за бягане и това е единствената нова вещ в къщата с изключение на статива. Значи си идвал тук и преди, а?
Уайърман загадъчно се усмихна:
— Всички сме били тук и преди, амиго… което е по-яко и от професионалния футбол. Питър Строб, хиляда деветстотин осемдесет и пета.
— Не те разбирам.
— Работя за госпожица Истлейк вече шестнайсет месеца. През цялото време живеем тук, ако не се брои краткото и докарало ни маса неудобства преместване в Сейнт Пит, когато жителите на Флорида Кис бяха евакуирани заради урагана „Франк“. Така или иначе последните хора, живели на Салмън Пойнт — пардон, в „Розовата грамада“ — изкараха тук само две от осемте седмици, за които я бяха наели. Или вилата не им хареса, или те не се харесаха на вилата. — Уайърман застрашително вдигна ръце и запристъпва по синия килим, подражавайки на призрак. Пъстрата му риза с тропически птици и цветя обаче разваляше впечатлението. — Оттогава насетне онова, което броди из „Розовата грамада“… броди в самота!