Втренчих се в телефонния секретар. Опасно място. Преди май беше казала, че не е хубаво, или поне такъв спомен имах. Дали означаваше едно и също?
„И картините ти — продължи тя. — В тях е другият проблем. — В гласа й се долавяха извинителни нотки и сякаш въздухът не й достигаше. — Естествено никой не бива да казва на художника какво да прави, обаче… ох, драги… — Тя се закашля като всеки дългогодишен пушач. — Никой не обича да му говорят открито за тези неща… може би никой не знае как да говори открито за тях… но ще ми позволиш ли да ти дам един съвет, Едгар? Съвет от човек, който само съзерцава изкуството, към човек, който го създава? Ще ми позволиш ли?“
Зачаках. Телефонният секретар мълчеше. Казах си, че сигурно лентата е свършила. Раковините под къщата шепнеха тихичко, сякаш споделяха тайните си. „Пистолет, плод. Плод, пистолет.“ Елизабет отново заговори:
„Ако управителите на «Ското» или «Авенида» ти предложат да направиш изложба, настоятелно те моля да се съгласиш. За да могат и други хора да се насладят на творбите ти, но най-вече за да ги махнеш възможно по-скоро от Дума… — Тя си пое дъх като човек, който се подготвя за някаква неприятна работа. Направи ми впечатление, че говори съвсем свързано, не като изкуфяла старица. — Не допускай да се натрупа в тях. Това е съветът ми — съвсем добронамерен и лишен от какъвто и да е… личен интерес. Да оставиш тук картините си е все едно да оставиш акумулатор да се зарежда твърде дълго. Накрая ще експлодира.“
Не знаех дали това е възможно или не, но разбрах смисъла на думите й.
„Не мога да ти обясня защо трябва да постъпиш така, но е наложително — продължи тя, а мен внезапно ме осени, че този път ме лъже. — Ако наистина вярваш в изкуството заради самото изкуство, творбите ти са изключително важни за теб, нали? Дари и да не се налага да продаваш картините си, за да осигуриш насъщния, споделянето на творчеството… желанието да го покажеш на света… художниците не са безразлични към тези неща, нали?“
Откъде можех да знам кое е важно за художниците? Едва днес бях научил за лакирането на картините. Бях… как ме бяха нарекли Нануци и Мери Айър? Американски примитивист.
„Мисля, че няма друго — изрече Елизабет след кратка пауза. — Казах ти всичко, което си бях намислила. Моля те, слушай се в съвета ми, ако възнамеряваш да останеш на острова, Едуард. С нетърпение очаквам деня, когато ще ми почетеш. Много стихотворения, надявам се. Ще е истински празник за мен. До нови срещи. Благодаря, задето изслуша една старица. — Замълча за миг, после ни в клин, ни в ръкав изтърси: — Масата потече. Нищо. Извинявай.“
Изчаках двайсет секунди, после трийсет. Тъкмо бях решил, че е забравила да затвори телефона, и протегнах ръка към бутона „СТОП“, отново чух гласа й. Тя изрече само четири думи, които бяха безсмислени като фразата за потеклата маса, но от тях ме побиха тръпки, а косъмчетата на тила ми настръхнаха.
„Баща ми беше гмуркач.“
Всяка дума бе произнесена бавно и отчетливо, после чух тихичко изщракване — слушалката бе върната на вилката.
„Няма повече съобщения — избоботи механичен глас. — Лентата е запълнена.“
Загледан в телефонния секретар, се замислих дали да не изтрия записа, но реших да го запазя и да го пусна на Уайърман. Съблякох се, измих си зъбите и се проснах на кревата. Лежах в мрака, тъпата, но несекваща болка в главата продължаваше да ме измъчва, някъде под мен раковините непрестанно нашепваха последните слова на Елизабет Истлейк: „Баща ми беше гмуркач.“
Осма глава
Семейна снимка
I
Събитията позабавиха темпото си. Случва се понякога. Водата в тенджерата кипи, но тъкмо когато заплашва да прелее, някаква сила — Бог, съдба или обикновено съвпадение — намалява силата на огъня под нея. Веднъж споделих тази мисъл с Уайърман и той ми каза, че животът е като петъчна сапунена опера. Зрителят си мисли, че епизодите са свършили, ала в понеделник продължава същата боза.
Очаквах да дойде с мен на лекар и да изясним каква е причината за пристъпите. Очаквах да ми каже защо се е прострелял в главата и как човек може да оживее след подобно нещо. Дори си представях отговора му: „Е, от време на време имам пристъпи и не мога да чета, но иначе нищо ми няма.“ Очаквах да ми разкаже защо работодателката му е вманиачена на темата „Несъвместимостта на острова и Илзе“. И най-важното — надявах се да реша каква е следващата стъпка в живота на Едгар Фриймантъл, великият американски примитивист.