Понесох кутията към малкото езерце, което се намираше до тенис корта. Рибките подскачаха във водата — явно се радваха на дъжда, за разлика от мен. До пейката имаше купчинка камъни, точно както Уайърман ми беше казал. Хвърлих един в езерцето („Може би си мислиш, че няма да го чуе, но слухът й е много остър“ — беше ме предупредил дългокосият), като се стараех да не улуча някоя палава рибка. Върнах кутийката със статуетката в къщата, но не я занесох в „Порцелановата приемна“, а в кухнята, махнах капака и извадих фигурката, увита в носна кърпа. Не беше предвидено в подробните указания на Уайърман, обаче любопитството му гризеше.
Видях порцеланова жена с изстъргано лице. На мястото му се белееше грапава повърхност.
— Кой е там? — изкрещя старицата и аз се стреснах. За малко щях да изтърва обезобразената статуетка на покрития с керамични плочки под, където по всяка вероятност щеше да се разбие на парчета.
— Аз съм, Елизабет — отвърнах и сложих фигурката на масата.
— Едмънд? Едгар… или както там се казваш…
— Точно така. — Върнах се в салона.
— Изпълни ли молбата ми?
— Да, Елизабет.
— Хапнах ли вече?
— Да.
— Добре.
Тя въздъхна тежко.
— Искаш ли нещо друго? Мога да…
— Не, благодаря ти, драги. Сигурна съм, че влакът скоро ще пристигне, а пък аз не обичам да пътувам с гръб към движението и ако съм яла скоро, ми прилошава. Не си ли виждал кутията ми за курабийки?
— Май е в кухнята. Да ти я донеса ли?
— Не и в такъв дъждовен ден. Бих те помолила да я хвърлиш в езерото, но размислих. Глупаво е, когато вали дъжд. Милосърдието идва с лекота. И ръми кротко като дъжда.
— От небесата — добавих аз.
— Да, да — махна с ръка госпожица Истлейк, сякаш искаше да каже, че това няма никакво значение.
— Защо не подредиш статуетките си, Елизабет?
Тя погледна масата, после обърна очи към прозореца — тъкмо когато силен порив на вятъра плисна завеса от дъжд върху стъклото.
— Да го духат! — чух в отговор. — Всичко в главата ми е ебана каша! — И внезапно добави с неочаквана злоба: — Измряха и ме зарязаха тук.
Аз бях последният, който би се скандализирал от вулгарността й; разбирах я прекрасно.
— Не биваше да го взима, но той не знаеше — добави Елизабет.
— Какво да взима?
— Това — отвърна старицата. — Искам на влака. Искам да се махна оттук, преди да дойде Гадния.
И двамата замълчахме. Тя затвори очи и сякаш заспа.
За да се заема с нещо, станах от креслото, което щеше да пасне идеално на интериора в някой изискан клуб, и се приближих до масата. Взех две порцеланови фигурки — момченце и момиченце — разгледах ги и ги върнах обратно. Почесах разсеяно липсващата си ръка, докато се взирах в безпорядъка. Върху полираната дървена повърхност имаше най-малко сто, може би и двеста статуетки. Вниманието ми бе привлечено от порцеланова жена със старомодна шапка (шапка на млекарка), но тя не ми вършеше работа. Заради шапката и защото бе твърде млада. Сетне забелязах друга с дълга боядисана коса, по-дълга и малко по-тъмно, ала…
Не, всъщност не беше, понеже Пам бе посетила козметичния салон, който наричах „Извор на младостта за всички жертви на кризата на средната възраст“.
Докато държах фигурката, съжалих, че не разполагам с къщичка, в която да я приютя, и книга, която да й дам да почете.
Опитах се да я преместя в дясната си ръка — съвсем естествено желание, защото усещах, че тази ръка си е на мястото — и статуетката изтрака на масата. Не се счупи, но Елизабет отвори очи.
— Дик! Влакът ли идва? Изсвири ли? Спря ли на гарата?
— Още не — отвърнах аз. — Защо не подремнеш още мъничко?
— О, ще я намериш на площадката на втория етаж — рече тя, сякаш я бях питал за нещо, и отново затвори очи. — Кажи ми, когато влакът пристигне. Не понасям тази гара. И се оглеждай за Гадния. Този путколизец може да се спотайва къде ли не.
— Не се бой — успокоих я. Дясната ми ръка ме сърбеше ужасно. Посегнах към задния си джоб, но бележникът ми не беше там. Бях го забравил в кухнята на „Розовата грамада“. От тази кухня мислите ми прескочиха към другата — тази в „Двореца“. На масата, където бях оставил кутийката за курабийки, имаше бележник. Забързах към кухнята, взех бележника, захапах го и почти на бегом се върнах в „Порцелановата приемна“. Извадих химикалката от джоба на ризата си, седнах на креслото и трескаво започнах да рисувам статуетката под съпровода на дъжда, барабанящ по прозорците. Госпожица Истлейк дремеше от другата страна на масата, главата й беше клюмнала, устата й — полуотворена, а гонените от вятъра сенки на палмите се мятаха по стените като прилепи.