Не ми отне много време, но докато рисувах, осъзнах, че се освобождавам от сърбежа, прехвърляйки го върху белия лист. Рисувах порцелановата фигурка, но това беше и Пам. Жената бе Пам, но и порцелановата фигурка. Косата й беше по-дълга, отколкото при последната ни среща, и стигаше до раменете й. Тя седеше на
(СТАРЧОК, СТОЛЕТНИК)
стол. Какъв? Люлеещ се стол. Докато живеехме заедно, в дома ни нямаше люлеещ се стол, ала ето, че вече се бе появил. На масата до нея имаше нещо. Отначало не знаех какво е, после химикалката изобрази кутия с надпис на капака. „Златна пещ“? Не, друг надпис. „Бабините курабийки“. До кутията се появи и още нещо. Нещо по-малко. Овесена курабийка. Пам обожаваше овесените курабийки. Докато се взирах в рисунката, химикалката изобрази и книга в ръката на бившата ми жена. Заглавието й обаче не се виждаше. Ръката ми вече добавяше ивици между Пам и прозореца. Бившата ми каза, че в Сейнт Пол вали сняг, но явно времето се е прояснило. Ивиците бяха слънчеви лъчи.
Помислих си, че рисунката е завършена, но не беше. Химикалката, бърза като мълния, се премести към левия край на листа и добави телевизор. Нов телевизор с плосък екран като този в хасиендата. А под него…
Химикалката свърши работата си и се отдели от листа. Сърбежът изчезна. Пръстите ми се бяха вдървили от напрежението. Елизабет бе заспала дълбоко. Казах си, че на времето е била млада и красива. Навярно навремето е била мечтата на някой млад мъж. А сега похъркваше, раззинала беззъбата си уста. Хрумна ми, че ако има Бог, не би трябвало да позволява хората да остареят и да погрознеят.
VIII
Знаех, че в библиотеката, и в кухнята има телефонни апарати, но библиотеката беше по-близо до „Порцелановата приемна“. Реших, че нито Уайърман, нито Елизабет ще ми се разсърдят за междуградски разговор до Минесота. Вдигнах слушалката и се вцепених, преди да я притисна до ухото си. На стената над рицарските доспехи, осветена от няколко миниатюрни лампички на тавана, видях колекция от старинни оръжия: зареждан през дулото аркебуз; питолет-кремъклия „Делинджър“, който идеално би паснал в ботуша на някой речен пират, и пушка „Уинчестър“. Над нея висеше пневматичният харпун, който Елизабет държеше в скута си в деня, когато двамата с Илзе я видяхме за пръв път. От двете му страни се виждаха четири стрели, разположени под формата на обърнато V. Всъщност не бяха точно стрели, понеже бяха твърде къси. Блестящите им върхове изглеждаха много остри.
„Могат да причинят дълбоки рани“ — казах си. После си спомних загадъчните думи на старицата: — „Баща ми беше гмуркач.“
Прогоних тези мисли и телефонирах в къщата, която някога наричах свой дом.
IX
— Здравей, Пам, пак съм аз.
— Не желая да говоря повече с теб, Едгар. Казахме си всичко, край!
— Не съвсем. Ще бъда кратък. Намирам се в дома на една възрастна дама. Сега тя спи, но не мога да я оставя сама за дълго.
— Каква възрастна дама? — не сдържа любопитството си Пам.
— Казва се Елизабет Истлейк. На осемдесет и пет години е, има Алцхаймер в начален стадий. Човекът, който се грижи за нея, има спешна работа и го замествам.
— Да не искаш да те препоръчам за медал от организацията „Помагай на другите“?
— Не, обаждам се, за да те убедя, че не съм луд. — Притиснах слушалката между ухото и рамото си и се пресегнах за рисунката.
— И защо си правиш този труд?
— Защото си убедена, че Илзе те е предала, а не е истина.
— Господи, не вярвам на ушите си! Ако тя ти се обади от Санта Фе и ти каже, че връзката на обувката й се е скъсала, сигурно ще се юрнеш да й занесеш нова!
— Освен това не ми харесва, че ме смяташ за луд. Затова ще ти дам доказателство за здравия си разум… чуваш ли ме?
Бившата ми жена мълчеше, но знаех, че ме слуша.
— Преди десет-петнайсет минути си излязла от банята. Предполагам, че е така, защото косата ти не е сресана. Сигурно още отказваш да ползваш сешоар…
— Как…
— Не знам как. Когато ти се обадих, ти седеше на люлеещ се стол. Вероятно се го купила след развода. Четеше книга и ядеше курабийки. Овесени, наричат се „Бабините курабийки“. Вече не вали и слънцето грее през прозореца. Имаш нов телевизор с плосък екран — помълчах. — И котка. Взела си си котка. Спи под телевизора.
На другия край на линията цареше мъртвешка тишина. В моя край духаше вятър и дъждът плющеше по прозорците. Наканих се да я питам дали ме слуша, но чух безжизнен глас, който никак не приличаше на нейния. Първо си помислих, че говори с престорено безразличие, за да ми причини болка, но грешах.