— Много ли е?
— Да, muchacho. В Небраска това не означава глоба от двеста долара, а затвор. Лекарят от спешното отделение посъветвал Хулия да се обърне към нас. В „Намери, Изчукай и Забрави“ тогава работеха трийсет и петима адвокати и делото й можеше да попадне при всеки от тях. Обаче попадна при мен. Виждаш ли как изскачат печелившите числа?
— Да.
— Аз не само защитавах интересите й, но и се ожених за нея. Тя спечели делото и получи прилично обезщетение, а циркът напусна града, обаче без едната касиерка. Да добавя ли, че бяхме лудо влюбени?
— Не — отвърнах. — Личи си всеки път, когато произнасяш името й?
— Благодаря ти, Едгар. Благодаря ти. — Той беше навел глава и продължаваше да стиска папката. По едно време се пресегна и извади от задния си джоб дебел и поизтъркан кожен портфейл. Изненадах се как може да седи върху такава тухла. Прегледа многобройните отделения, предназначени за снимки и важни документи, и извади фотографията на тъмнокоса черноока жена с бяла блуза без ръкави. Изглеждаше около трийсет и беше приказно красива.
— Моята Хулия — промълви Уайърман. Понечих да му върна снимката, но той поклати глава. Извади от портфейла си още една. Не исках да я гледам, ала я взех, когато ми я подаде.
Видях умален образ на Хулия Уайърман. Същите черни коси обрамчваха съвършеното бяло лице. Същите черни, сериозни очи.
— Есмералда — поясни спътникът ми. — Другата половина от сърцето ми.
— Есмералда — повторих аз. Помислих си, че очите от тази фотография и очите на горката Тина почти не се различават. Ръката ме засърбя. Онази ръка, която бе изгорена в крематориума на болницата. Почесах я… по-точно почесах ребрата си. Тук всичко бе постарому.
Уайърман взе снимките, целуна ги (сърцето ми се сви, като го гледах) и ги върна в портфейла си. Позабави се, понеже ръцете му трепереха, а очите му сигурно бяха замъглени от сълзите.
— Дори не трябва да гледаш как изскачат печелившите числа, amigo. Затвориш ли очи, ще чуеш как топките падат в гнездата — трак, трак, трак. На някои хора просто им върви.
Когато Есмералда стана на три годинки, Хулия постъпи в организацията „Намери си работа — решения за имигранти“. Помагаше на испаноезични чужденци със или без зелени карти да си намерят работа и съдействаше на нелегалните пришълци, които искаха да придобият гражданство по законен път. Организацията беше малка и не рекламираше дейността си, но от нея имаше много повече полза, отколкото от показните протестни маршове. Така твърди Уайърман.
Той притисна длани към очите си, изхлипа и си пое дълбоко въздух. После отново стисна папката.
— Трагедията се разигра, когато бях по работа в Канзас Сити. Хулия работеше на половин ден от понеделник до четвъртък. През това време за Есмералда се грижеха в детската градина. Престижна детска градина. Можех да ги осъдя и да ги разоря, но не го направих. Защото дори в мъката си разбирах, че нещастието с дъщеря ми можеше да се случи с всяко дете. Животът е лотария, muchacho… Веднъж нашата кантора даде под съд една компания, производител на щори (аз не участвах в процеса). Бебе, лежащо в креватчето си, някак си успяло да хване шнура на щорите, пъхнало го в устата си и се задушило. Родителите спечелиха делото и получиха солидно обезщетение, но детето им си беше отишло. Вместо шнура можеше да бъде какво ли не. Автомобилче-играчка… Табелка от кучешки нашийник… Стъклено топче… — Уайърман вдигна рамене. — Както с Есмералда. Докато си играела, глътнала стъклено топче и се задушила.
— Господи, Уайърман! Какъв ужас!
— Още дишала, когато я закарали в спешното. Жената от детската градина телефонира на мен и на Хулия. Ломотеше като обезумяла. Жена ми скочила в колата и подкарала с бясна скорост. На три преки от болницата се блъснала челно в общински камион. Починала на място. Дъщеря ни издъхнала двайсет минути по-рано. Медальонът на Дева Мария, който ти дадох… беше на Хулия.
Той замълча и тишината ни обгърна. Не смеех да я наруша. А и какво можех да кажа? След известно време Уайърман продължи:
— Друга версия на популярна лотария. Пет числа плюс най-важното — допълнителното. Трак, трак, трак, трак, трак. И най-накрая трак! Очаквах ли, че нещо подобно ще ми се случи? Не, muchacho, никога, дори и в най-кошмарните си съновидения. Бог обаче ни наказва за онова, което не очакваме. Моите родители ме умоляваха да се обърна към психотерапевт и след известно време — осем месеца след погребенията — се подчиних. Бях се уморил да се нося по течението.