— Чувството ми е познато.
— Знам. Слизали сме в ада на смени — и аз, и ти. И както виждам, сме се измъкнали, макар че моите подметки още димят. А твоите?
— Същата история.
— Психотерапевтът… оказа се мил човек, но не можех да говоря с него. Все му дърдорех нещо нечленоразделно. И се усмихвах. Всеки миг очаквах разкошна жена по бански да ми връчи големия картонен чек, а зрителите да заръкопляскат. В края на краищата чекът наистина се появи. Когато се оженихме, сключихме семейна застраховка. След раждането на Есмералда включих и нея. Премията от застраховката и обезщетението за смъртта на Хулия бяха като печалба от лотарията — улучил бях заветните шест числа. Което ни води до това тук.
Той вдигна тънката сива папка.
— Започнах да си мисля за самоубийство и тази идея все повече ме привличаше. Най-вече с това, че Хулия и Есмералда може би ме чакаха да отида при тях… но едва ли щяха да чакат вечно. Не съм религиозен, обаче си мисля, че не бива категорично да отхвърляме идеята за живот след смъртта… живот, в който сме си същите като сега. Обаче… — печална усмивка докосна устните му — … тогава бях воден най-вече от отчаянието. Държах пистолет в сейфа си. Двайсет и втори калибър. Бях го купил за защита на семейството си след раждането на Есмералда. Една вечер седях в трапезарията и… сигурен съм, че знаеш тази част от историята, muchacho.
Вдигнах ръка и махнах, сякаш казвах: Може би si, може би no.
— Седях в трапезарията на опустелия си дом. На масата имаше купа с плодове, оставена от жената, която бях наел да се грижи за къщата. Сложих пистолета пред себе си и затворих очи. После завъртях купата два-три пъти. Казах си, че ако избера ябълка, ще допра пистолета до слепоочието си и ще свърша със себе си. А ако избера портокал… тогава ще взема печалбата от лотарията и ще отида в „Дисни Уърлд“.
— Чувал си бръмченето на хладилника — вметнах.
— Точно така. — Изобщо не изглеждаше изненадан. — Чувах хладилника… бученето на компресора, цъкането на термостата. Протегнах ръка и попаднах на ябълка.
— Шмекерувал ли си?
Уайърман се усмихна:
— Уместен въпрос. Ако ме питаш дали съм надзърнал, отговорът е не. Ако подозираш, че съм запомнил местоположението на плодовете в купата… — Той вдигна рамене. — Quien sabe — кой знае? Така или иначе взех ябълка. Всички носим първородния грях. Не се налагаше да отхапя или да я помириша. Щом докоснах плода, разбрах какъв е. Не отворих очи (боях се да не започна да разсъждавам и да променя решението си), а допрях дулото на пистолета до слепоочието си. — Той докосна с показалеца си малкия кръгъл белег, който обикновено бе скрит зад прошарените му кичури. — Последната ми мисъл беше: „Вече няма да чувам проклетия хладилник, нито да вадя от него поредното парче пай.“ Не си спомням изстрела. Целият свят потъна в белота и така завърши предишният ми живот на Уайърман. А сега… искаш ли да чуеш за халюцинациите?
— Да.
— Искаш да ги сравниш със своите, нали?
— Да. — Внезапно ми хрумна нещо. Навярно беше важно. — Уайърман, имаше ли такива телепатични откровения… странни видения… както искаш ги наречи… преди да дойдеш на Дума Ки? — Мислех си за Гандолф, кучето на Моника Голдстийн, което сякаш бях удушил с ампутираната си ръка.
— Да, може би два-три пъти. Някой ден сигурно ще ти разкажа по-подробно, Едгар, но не ми се иска да задържаме Джак твърде дълго при госпожица Истлейк. А и тя сигурно се тревожи за мен. Толкова е мила.
Можех да му кажа, че Джак също е много мил и също се тревожи за мен, но го помолих да продължи.
— Често си обгърнат от червена мъгла, muchacho — каза Уайърман. — Не мисля, че е аура в буквалния смисъл, нито пък еманация на конкретна мисъл… макар че и това се е случвало. Три-четири пъти съм го долавял не само като цвят, но и като слово. И… да, веднъж това се случи извън Дума Ки. В галерия „Ското“.
— Когато търсех подходящата дума.
— Така ли? Не си спомням.
— Аз също, но съм сигурен, че е било така. Червеното е нещо като асоциативен символ за мен. Като спусък. Дойде от една песен на Рийба Макинтайър. Открих го съвсем случайно. Има и друго. Когато не мога да си спомня нещо важно, започвам да… разбираш ли…
— Да се вбесяваш?
Спомних си как стиснах Пам за шията. Как се опитах да я удуша.
— Да. Нещо такова.
— Ясно.
— Предполагам, че червеното избива навън и обагря моите… ментални одежди? Така ли е?
— Горе-долу. И всеки път, когато го усещам около теб и вътре в теб, си мисля как се събудих с куршум в главата и видях, че целият свят е тъмночервен. Струваше ми се, че съм попаднал в ада — така си представям преизподнята, като тъмночервена вечност. — Той замълча за миг. — После осъзнах, че виждам ябълка. Беше пред мен, вероятно на два-три сантиметра от очите ми. Бе на пода… аз — също.