Неколцина се опитаха да ме накарат да остана вкъщи, ала безуспешно. Дион Найтли, един от най-близките ми приятели, умоляваше да ме заведе на лекар. И знаеш ли какво му казах?
Поклатих глава.
— „Урожаят вече се събира, доволният стопанин пие бира.“ Отлично си го спомням! После си тръгнах. Всъщност избягах. За Уайърман бавното придвижване не съществуваше. Прекарах две нощи по клубовете. На третата нощ един охранител ме изхвърли въпреки протестите ми. Информирах го, че еректиралият ми пенис има един милион капиляри и нула угризения на съвестта. Освен това му казах, че е желиран гъзар и баща му го мрази. — Уайърман пак погледна папката. — Това за баща му се оказа вярно. Веднага го разбрах. — Той показа белега на слепоочието си. — От свръхестественото радио, amigo.
На следващия ден ме повика Джак Файнъм, върховният раджа, и ми нареди да си взема отпуск. Точно така — не ме помоли, а ми нареди. Заяви, че съм избързал да се върна на работа след „злополучните семейни събития“. Отвърнах му, че дрънка глупости. Какви семейни събития? „Не увъртай, а кажи, че жена ми и детето ми изядоха гнила ябълка — отвърнах му. — така кажи, беловлас синдик, защото тези думи изпълват смъртните с насекоми.“ В същия миг хлебарките заизскачаха от очите и носа му, две изпълзяха изпод езика му и оставиха белезникава диря върху брадичката му.
Закрещях. И се хвърлих отгоре му. Ако не беше паникбутона под бюрото му (не предполагах, че параноичният дъртофелник се е подсигурил така), вероятно щях да го убия. Той се оказа доста пъргав за възрастта си и ми се изплъзна. Явно имаше тренинг от голфа и тениса. — Уайърман се замисли. — На моя страна обаче бяха безумието и младостта. Настигнах го и отново го сграбчих тъкмо когато колегите нахълтаха в кабинета. Половин дузина адвокати едва успяха да го изтръгнат от хватката ми, но преди това раздрах скъпото му сако. От горе до долу. — Той поклати глава. — Да беше чул как крещи дъртият мръсник! Разбира се, аз не му отстъпвах. Нарекох го какво ли не, включително скапан травестит, дето се кипри с дамско бельо. И също като с охранителя от нощния клуб отново улучих в десетката. Забавно, нали? Луд или не, ценен кадър или не, тази моя постъпка сложи край на кариерата ми в „Намери, Изчукай и Забрави“.
— Съжалявам.
— Няма защо. Всяко зло за добро — заяви той с делови тон. — След като насила ме изнесоха от кабинета му (където сякаш бе паднала бомба), получих епилептичен припадък. Много силен. Ако не бяха медицинските познания на един стажант, щях да пукна на място. Всъщност изпаднах в ступор, който продължи три дни. И защо не? Не бях мигнал дни наред. А сега…
Той отвори папката и ми подаде трите рентгенови снимки. Не бяха ясни като онези, направени с магнитнорезонансен томограф, ала от опит знаех къде и какво да гледам.
— Едгар, пред теб е онова, което според мнозина не съществува — мозък на адвокат. Ти имаш ли си такива снимки?
— Да го кажем така — ако исках да ги събера в албум…
Уайърман се усмихна.
— Кому е нужен албум с такива фотоси? Виждаш ли куршума?
— Да. Сигурно си държал пистолета ето така… — насочих показалеца си под доста голям ъгъл.
— Почти позна. Куршумът е пробил черепа, променил е траекторията си и е заседнал в мозъка. Но докато спре, е създал… как да се изразя…
— Нещо като ударна вълна?
Очите му грейнаха.
— Именно. Тази ударна вълна е предизвикала оток и натиск върху пресечната точка на зрителните нерви. Разбираш ли какво се е случило? Прострелях се в слепоочието и не само останах жив, но и докарах нещата дотам, че куршумът да създава проблеми за всички чаркове на мозъка, които се намират тук. — Той посочи костта над дясното си ухо. — Положението се влошава още повече от движението на куршума. За две години е проникнал със седем милиметра навътре. Може би дори с повече. Не се налага Хедлок или Принсайп да ми го обясняват. Снимките са достатъчно красноречиви.
— Тогава защо не позволиш да те оперират и да извадят куршума? С Джак ще се грижим за Елизабет, докато се възстановиш напълно…
Той поклати глава.
— Отказваш ли? Защо?
— Защото куршумът се намира твърде дълбоко, amigo. Затова и не останах в болницата. Да не мислиш, че искам да се простя с живота? В никакъв случай. Желанието ми да умра остана в миналото. Най-близките същества все така ми липсват, но сега имам госпожица Истлейк, за която се грижа, и се влюбих в този остров. А и се запознах с теб, Едгар. Искам да видя какво ще се случи с теб. Съжалявам ли за стореното? Понякога si, понякога no. Обземат ли ме съжаления, бързам да си напомня, че вече не съм онзи Уайърман и че трябва да проявявам снизхождение към предишното си „аз“. Онзи човек претърпя такава голяма загуба и изпита толкова силна душевна болка, че не можеше да носи отговорност за постъпките си. Това е моят предишен живот и аз се старая да мисля за проблемите си като за… ами… вродени недъзи.