— Струва ми се доста налудничаво.
— Нима? Спомни си собственото си положение.
Спомних си го. Бях се опитал да удуша жена си, а после бях забравил. Делях леглото си с кукла. Уайърман беше прав, обаче не му го казах.
— Доктор Принсайп иска да постъпя в болницата само защото съм интересен медицински случай — добави той. — Нещо като опитна мишка.
— Откъде знаеш?
— Сигурен съм! — По гласа му се усещаше, че едва сдържа емоциите си. — След фаталния изстрел си имах работа с поне четирима като Принсайп. Ужасяващо еднакви — умни, но дистанцирани и лишени от съчувствие като социопатите от романите на Джон Д. Макдоналд. Принсайп не може да ме оперира, както е невъзможно да се оперира пациент със злокачествен тумор на същата дълбочина в мозъка. Ако имах раково образувание, вероятно щяха да го облъчат, но радиацията няма да подейства на парче олово. Принсайп го съзнава, но в същото време изгаря от любопитство. Възнамерява да ми даде лъжлива надежда, за да ме вкара в болницата и да си прави експерименти. А по-късно, когато умра, най-вероятно ще напише статия за мен и ще я публикува в престижно медицинско списание. После ще отиде в скъпия курорт Канкуин и ще си живее като цар.
— Жестоко е.
— О, не знаеш що е жестокост, докато не видиш погледа на този тип. Щом ме погледна, изпитах непреодолимо желание да си плюя на петите, докато още мога. Впрочем, тъкмо това и направих.
Поклатих глава и зададох най-важния въпрос:
— Какво е прогнозата?
— Я по-добре тръгвай. Това място започва да ми действа на нервите. Току-що осъзнах, че именно тук онзи изрод е отвлякъл момичето.
— Щях да ти го кажа още когато ме накара да отбия.
— Може би е по-добре, че не ми каза. — Той се прозина. — Боже, колко съм уморен!
— От стреса е — казах и се огледах в двете посоки, преди отново да поема по Тамаями Трейл. Още не можех да повярвам, че седя зад волана, но шофирането все повече ми харесваше.
— Питаш ме за прогнозата… Ами, хич не е розова. Взимам конски дози доксептин и зонегран, които са препарати против епилептични припадъци; донякъде помагат, но онази вечер, когато бяхме в „Зория“, разбрах, че имам сериозен проблем. Упорито отказвах да го приема, но нали знаеш библейския пример — упорството погуби фараона, а Моисей поведе към свободата синовете Израилеви.
— Хм… мисля, че там ставаше дума за Червено море. Има ли други лекарства, които можеш да взимаш? По-силни?
— Принсайп ми предложи неуронтин, но аз за нищо на света няма да го пия.
— Заради работата си.
— Именно.
— Уайърман, госпожица Истлейк няма да има полза от теб, ако ослепееш като къртица.
Той помълча минута-две. Шосето, което вече бе съвсем пусто, се развиваше като серпентина под светлината на фаровете.
— Много скоро слепотата ще бъде най-малкият от проблемите ми — промълви Уайърман.
Хвърлих му бърз поглед.
— Да не искаш да кажеш, че този куршум може да те убие?
— Да. — В гласа му не се долавяше никакъв драматизъм, поради което звучеше още по-убедително. — И знаеш ли какво, Едгар?
— Какво?
— Преди да ме убие и докато все още имам едно зрящо око, искам да видя колкото се може повече твои картини. Госпожица Истлейк също иска да разгледа поне няколко. Помоли ме да ти го кажа. Можеш да ги докараш с колата. Какво виждам, доста добре се справяш с шофирането.
Бяхме се приближили до отклонението за Дума Ки. Включих мигача.
— Ще ти кажа какво мисля понякога — продължи Уайърман след кратка пауза. — Смятам, че този невероятен късмет в живота ми все някога трябва да свърши и да се обърне на сто и осемдесет градуса. Нямам основания да си го мисля, ала все пак е някаква опора. Разбираш ли ме?
— Да — кимнах аз. — Уайърман?
— Все още съм на линията, muchacho.
— Ти обичаш Дума, но в същото време мислиш, че нещо в острова не е наред. Какво?
— Не знам точно, ала наистина има нещо. Не си ли съгласен?
— Разбира се. Много добре го знаеш. Когато двамата с Илзе се опитахме да навлезем в дълбините на острова, ни прилоша. Само че дъщеря ми се почувства много по-зле от мен.
— И не е единствената, ако се вярва на историите, които съм чувал.
— Истории?
— Да. На брега всичко е нормално, но в дълбините на острова… — Уайърман поклати глава. — Мисля, че може да има някакво замърсяване на подпочвените води. Вероятно това е причината треволяците и храсталаците да избуяват, въпреки че при подобен климат без поливане не би трябвало да има и стръкче трева на моравата ти. Не знам на какво се дължи, но по-добре човек да се пази. Особено младите жени, които искат да имат деца. Деца без вродени недъзи.