Изявлението му ме порази. Изобщо не ми беше хрумвало подобно нещо. Не казах нито дума до края на пътуването.
IX
Не са много спомените, които са се запечатали в съзнанието ми така ярко като завръщането ни в „Двореца“ през тази февруарска вечер. Масивната порта беше отворена, Елизабет Истлейк седеше на инвалидната количка също като в деня, в който с Илзе се отправихме на неуспешната експедиция на юг. Харпунът не беше на скута й, ала тя пак носеше спортния екип (и нещо като сако от стара училищна униформа) и облягаше краката си с големите кецове върху хромираната поставка. До инвалидната количка се намираше проходилката, а зад нея стоеше Джак Кантори с фенерче в ръка.
Щом зърна приближаващата се кола, Елизабет понечи да се изправи. Джак пристъпи напред, за да я спре, но когато разбра, че е твърдо решена да стане, остави фенерчето на земята и й помогна да се изправи. Аз вече паркирах до портата, а Уайърман бе отворил вратата. Осветени от фаровете, Джак и старата жена изглеждаха като актьори на сцена.
— Не, госпожице Истлейк! — извика Уайърман. — Не ставайте! Ще ви закарам вкъщи!
Тя сякаш не го чу. Младежът й помогна да се намести зад проходилката и старицата се хвана за дръжките й. После се затътри към колата. Междувременно аз се мъчех да изляза от шевролета — дясното ми бедро беше като вкочанено. Все пак успях и понечих да заобиколя колата, но в този момент Елизабет пусна дръжките на проходилката и протегна ръце към Уайърман. Изплаших се да не падне, но тя се беше разкрачила леко и се задържа на крака. Ароматният нощен ветрец отметна косата й и аз не се изненадах, щом зърнах белега от дясната страна на главата й — бе почти същият като моя, но очевидно отдавнашен.
Уайърман заобиколи отворената врата на шевролета и се поколеба за няколко секунди. После тръгна към Елизабет с наведена глава, дългата коса бе паднала върху челото му. Старицата протегна ръце и го притисна към внушителната си гръд. За миг се олюля и аз се уплаших, че краката няма да я удържат, но тя запази равновесие и запрокарва по гърба на Уайърман възлестите си, изкривени от артрита пръсти.
Неуверено пристъпих към тях и тя ме погледна. Не беше старицата, която питаше кога ще дойде влакът или твърдеше, че мозъкът й е като каша. Машинките в главата й явно работеха перфектно. Поне засега.
— Ще се оправим сами — промърмори. — Тръгвай си, Едгар.
— Но…
— Ще се оправим сами. Уайърман ще ме отведе у дома. След минутка. Нали така, Уайърман?
Той кимна — безмълвно и без да се обърне.
Помислих и реших да се подчиня.
— Добре. Лека нощ, Елизабет. Лека нощ, Уайърман. Да тръгваме, Джак.
Помощникът ми остави фенерчето върху проходилката, погледна към Уайърман, чието лице продължаваше да бъде притиснато към гърдите на старицата, и пристъпи към колата.
— Лека нощ, госпожо.
— Лека нощ, млади човече. Малко сте нетърпелив в играта на парчизи, но имате потенциал. Едгар? — Тя ме погледна отново. — Водата вече тече по-бързо. Скоро ще се появят и бързеите. Усещаш ли?
— Да. — Не знаех за какво говори, но разбрах смисъла.
— Остани. Моля те, остани на Дума, каквото и да се случи. Необходим си ни. На мен и на Дума Ки. Не го забравяй, когато разумът отново ме напусне.
— Няма.
— Потърси кошницата за пикник на леля Мелда. Сигурно е някъде на тавана. Червена е. Ще я намериш. Вътре са.
— Какво има вътре, Елизабет?
Тя сами ми кимна:
— Да. Лека нощ, Едуард.
Разумът отново я напускаше. Но аз знаех, че Уайърман ще я отведе в къщата. Той щеше да се погрижи за нея. А ако не бе в състояние да го стори, тя щеше да се погрижи за двамата. Преди да седна зад волана, отново ги погледнах. Уайърман се притискаше към нея, все така обронил глава на гърдите й. Този спомен е съвсем ясен.
Ясен.
X
Бях доста уморен от шофирането (и интензивния, прекаран сред толкова хора ден след месеците на уединение), но и дума не можеше да става за лягане, а още по-малко пък за спане. Проверих електронната поща — имах писма от двете си дъщери. Мелинда беше получила стрептококова инфекция и както винаги приемаше болестта като лично оскърбление, а Илзе ми изпращаше интернет-адреса на вестник „Ситизън Таймс“, който излизаше в Ашвил, Северна Каролина. На сайта намерих възторжен репортаж за концерта на „Колибри“. Бяха свирили в Първа баптистката църква и паството крещяло „Алилуя!“. На снимката се виждаха Карсън Джоунс и някаква русокоса красавица, които се гледаха влюбено. Под фотографията пишеше: „Дует на Карсън Джоунс и Бриджит Андрейсън при изпълнението на «Колко си велик».“ Дъщеря ми бе написала: „Изобщо не ревнувам.“ Хммм. Силно се съмнявах.