Подготвих си сандвич с пушен колбас и сирене (три месеца на Дума Ки и още не можех да се наситя на саламите) и се качих на горния етаж. Погледнах картината „Момиче и кораб“, която би трябвало да се нарича „Илзе и кораб“. Замислих се за Уайърман, който ме питаше какво рисувам напоследък.
Замислих се и за странното съобщение, който бе оставила Елизабет на телефонния ми секретар. За тревогата в гласа й. За съвета, който ми бе дала.
Внезапно ми хрумна нещо и аз слязох обратно по стълбите — движех се възможно най-бързо, въпреки риска да падна и да се пребия.
XI
За разлика от Уайърман никога не носех портфейл. Обикновено пъхах в джоба си кредитна карта, шофьорска книжка и две-три банкноти. Предполагах, че е напълно достатъчно… а портфейла държах в заключеното чекмедже на писалището в дневната. Сега го извадих, разгледах визитните картички и намерих онази, на която със златисти букви пишеше „ГАЛЕРИЯ СКОТО“. Набрах номера и зачаках. Включи се телефонният секретар — все пак звънях в извънработно време — и след като Дарио Нануци изрецитира задължителната фраза за оставяне на съобщение, казах:
— Здравейте, господин Нануци, обажда се Едгар Фриймантъл от Дума Ки. Аз съм… — замълчах, понеже щях да добавя „човекът“, но това едва ли щеше да го подсети за мен. — Аз съм художникът, който рисува залези с големи раковини, растения и други предмети. Бяхте споменали за евентуална изложба на картините ми. Ако не сте изгубили интерес към тази идея, бихте ли ми позвънили? — Продиктувах номера си и затворих. Настроението ми внезапно се бе подобрило. Все пак бях свършил нещо важно.
Извадих една бира от хладилника и включих телевизора, надявайки се да изгледам някой свестен филм по HBO, преди да си легна. Изпод къщата се чуваше приятно успокояващо шумолене — раковините водеха любезен и деликатен разговор.
Този разговор бе заглушен от гласа на някакъв мъж, застанал пред цяла батарея микрофони. Бях попаднал на Шести канал, а настоящата „звезда“ бе служебният адвокат на Кенди Браун. Вероятно излъчваната на запис пресконференция бе проведена по същото време, когато лекарите изследваха главата на Уайърман. Защитникът бе на около петдесет години, косата му беше вързана на опашка — доста фриволна прическа за адвокат, но в поведението му нямаше нищо фриволно. Напротив — и изражението и гласът му издаваха готовността му да пожертва всички си сили и опит за защитата на клиента си. Той заяви на репортерите, че господин Браун ще пледира невинен поради невменяемост.
Каза още, че господин Браун е наркоман, голям любител на порното и шизофреник. Не спомена за отношението му към сладоледа и музикалните му вкусове, но само защото съдебните заседатели все още не бяха определени. Освен микрофона на Шести канал видях още микрофоните на Ен Би Си, Си Би Ес, Ей Бе Ес, Фокс и Си Ен Ен. Тина Гарибалди не би получила такава известност, ако бе спечелила конкурс по правопис или научна олимпиада — не би я получила даже ако бе спасила домашното си куче, хвърляйки се подире му в бурна река. Но когато изнасилят и убият момиче, за него вече говори цялата страна. И всички знаят, че убиецът държи в чекмедже бикините на жертвата.
— Той често и открито си признава за своите зависимости — продължи адвокатът. — Майка му и двамата му пастроци са били наркомани. Детството му е било кошмарно. Редовно са го биели и са го малтретирали сексуално. Известно време е бил в психиатрична клиника. Съпругата му е добра жена, но също има проблеми с психиката. Такъв човек не бива да бъде оставян на свобода.
Сега адвокатът гледаше право в обективите на камерите.
— Това е престъпление на Сарасота, а не на Джордж Браун. Искрено съчувствам на семейство Гарибалди, плача заедно с тях… — камерите не уловиха дори една сълза в потвърждение на думите му, — но екзекуцията на Джордж Браун няма да върне Тина Гарибалди и няма да промени ужасната система, при която психично болни хора се разхождат без надзор. Това бе моето изявление, благодаря ви, задето ме изслушахте, а сега, ако ми позволите…
Той започна да се отдалечава от микрофоните, пренебрегвайки въпросите, и ако бях изключил телевизора или бях сменил канала, по-нататъшните събития можеше изобщо да не се случат (или да поемат в коренно различна посока). Аз обаче не го направих, защото вече гледах и слушах водещия от студиото на Шести канал.