― Писах писма ― отговаря тя.
― Да, благодаря за няколкото, които на практика не съдържаха почти нищо.
― Моля, няма защо ― отвръща тя и сочи над рамото ми.
― Опашката върви.
Плащаме си входа, получаваме печати на китките си и влизаме вътре. Клубът се намира в сградата на стара обществена пералня на самообслужване: машините са разпръснати около бара и в някои от ъглите и човек още успява да подуши евтин прах за пране и полуизсушени чаршафи. Пространството е малко и не че следвам Рейчъл; просто вървя зад нея до бара. Въпреки всичко тя се обръща и ме гледа, все едно съм някакъв навлек.
Не разбирам. Тя ми липсваше. Дори сега, като се държи по този начин, пак ми липсва.
― Как така не ти липсвах? Как е възможно?
За секунда решавам, че се кани да признае как съм ѝ липсвал. Почти се усмихва. Но после просто казва:
― Абсолютна мистерия е.
Канеше се да признаеш. Беше на път да кажеш: „Липсваше ми толкова много, че нощем плачех. Целувах снимката ти всеки ден“.
― Не взех твоя снимка със себе си ― уведомява ме и сочи през помещението към една празна маса. ― Ето. Видях няколко приятели.
Наблюдавам я как седи сама, вместо да говори с мен, когато Лола ме доближава.
― Видя ли я? ― пита ме веднага.
― Да. И беше ужасно груба. Нищо общо с някогашното момиче.
― Винаги е била малко груба ― отбелязва тя.
― Не, не беше. Беше забавна, умна и лоялна. Малко свръхорганизирана безспорно, с всички онези бележки, които носеше в час, но всеки си има някаква слабост. А и през годината ми идваше добре. Още пазя бележките, които ми направи, докато бях болен. Всичко е прилежно отбелязано…
― За кого говориш? ― срязва ме Лола.
Соча към масата, където вече не седи никой. Да не би всичко това да се бе случило единствено в моята глава?.
― Аз имах предвид Ейми ― уточнява и забелязвам, че е придобила притеснен вид. ― Не си ли чул новината?
― Каква новина?
― Лошата новина ― пояснява. ― Лошата, лошата, лошата новина. Изключително лошата новина.
Започвам да се притеснявам. Лола не е склонна към преувеличения. Всъщност склонна е точно към обратното.
― Искам само да бъдеш пряма и милостива.
Тя затваря очи и изстрелва:
― Ейми е с Грег Смит.
Заради начина, по който думите се сливат една с друга, ми отнема известно време да ги разчленя.
― Ейми е с Грег Смит? ― повтарям, след като най-накрая съм схванал. ― И под „с“ имаш предвид…
― Държат се за ръце, целуват се. В другия край на бара са.
Не се връзва. Грег Смит е от типа момчета, които смятат за забавно да откраднат нечии дрехи и кърпа след плуване и после да публикуват снимката му във Фейсбук, докато той стърчи чисто гол и моли треньора за някакви дрехи. Грег Смит е идиот от гигантски мащаб. Няма как Ейми да харесва Грег Смит.
― Как се чувстваш? ― интересува се Лола.
― Все едно всеки един от органите ми е бил отстранен, докато още съм жив.
― Добре е да знам, че не реагираш преувеличено. Трябва да вървя да свиря. Не се напивай. Когато си пиян, се държиш като идиот.
Това си е самата истина. Но ако съществува случай, в който е окей да се държа като идиот, то това е точно този.
Според Джордж е всепризната истина, че скапаните дни вървят в комплект. Скапаните вечери прерастват в скапани сутрини, които се превръщат в скапани следобеди и отново в скапани беззвездни нощи. Сестра ми твърди, че гадостите имат много по-мощна инерция от добрия късмет. Аз съм оптимист, но тази вечер започвам да разбирам теорията ѝ.
Проправям си път през тълпата до бара и, естествено, заварвам Рейчъл там. Надявам се видът ми да е достатъчно жалък, за да ме съжали и да прекрати тази нелепа вражда.
― Имам отвратителна седмица ― уведомявам я. ― Говоря за крайна злочестина.
― Не проявявам интерес, Хенри ― отвръща тя и тръгва към сцената.
― Това ли е момичето? ― пита барманката Катя, след като си поръчвам бира, която тя ми разрешава да запиша на сметката си, защото ѝ помагах безплатно по английски. Започнах в годината, след като замина Рейчъл, така че тя знае всичко за нас.
― Това е момичето ― потвърждавам. ― Това е Рейчъл, бившата ми най-добра приятелка.
― Онази, която тайно обичаш.
― Не я обичам тайно.
― Не говориш за момиче толкова много, както ти за Рейчъл, ако не я обичаш тайно.
― Обичам я. Просто не съм влюбен в нея ― уточнявам и бързо изгълтвам бирата си. Поръчвам и изпивам следващата още по-бързо, защото в този момент не бих искал нищо повече от това да се превърна в страничен наблюдател на собствения си живот: да съм свидетел на нещастието, но да не го чувствам. Поръчвам и пия, поръчвам и пия, и замъгляването под кожата ми създава повече от прекрасно усещане, направо е върхът.