― Здрасти ― поздравява и ми се усмихва.
Определено има вид на свестен спретнат и добре изглеждащ компютърен гений. Или може би просто изглежда така до Джордж с нейните черни дрехи и черна коса със син кичур. Като изключим сестра ми, поклонничка на готик модата, сигурно той е сравнително популярен в училище, което вероятно е причината тя да не го харесва.
― Аз съм Хенри ― представям се и протягам ръка.
― Мартин Гамбъл ― представя се той, а Джордж добавя:
― Мартин Чарлс Гамбъл.
Тонът ѝ го определя като пълен и безспорен загубеняк.
Мартин обаче не дава вид да е ядосан; по-скоро изглежда развеселен.
― Майка ви ме нае да помогна с каталогизирането на книгите в книжарницата. И това е причината ― обръща се към Джордж ― да се налага да заредя компютъра си.
― Мама не живее вече тук ― отговаря Джордж. ― Днес Хенри е управител и съвсем скоро ще бъде уволнен.
― Извини ме ― казвам на Мартин. ― Трябва да поговоря със сестра си за минута.
Правя знак на Джордж да ме последва на улицата, макар да е очевидно, че тя не е в настроение да слуша. Повишава тон още преди да сме затворили вратата и на мен наистина ми се иска да спре, защото главоболието ми е убийствено.
― Учи в моето училище. В един клас сме. Преди излизаше със Стейси ― крещи. ― Още са приятели.
Джордж не споделя с мен кой знае колко много за училище, но за Стейси съм наясно. Тя е от популярните и не харесва никого извън затворената им групичка, съответно не е особен фен на сестра ми. Веднъж Джордж ми каза, че обичала да пише „Джордж Джоунс е откачалка“ по вратите на тоалетната, шкафчетата и чиновете. Веднъж по време на училищна екскурзия го написала на лицето на Джордж.
Надничам през витрината към Мартин.
― Не изглежда като момче, което би те нарекло откачалка. Да го пробваме. Седем дни.
Ясно е, че няма да промени мнението си и затова опитвам с различен подход.
― Помисли колко нещастен можеш да го направиш, ако си негов шеф за седмица.
Идеята явно не ѝ беше хрумвала досега, но си личеше, че я намира за доста привлекателна. Поглежда към Мартин през витрината и размишлява известно време.
―Добре ― отсича в крайна сметка. ― Но не може да влачи тук приятелите си. Това е домът ми.
― Напълно приемливо условие ― отговарям и ѝ казвам, че преди да влезем обратно вътре, има още нещо, което трябва да узнае. Няма смисъл да протакам. ― Гласувах на страната на мама. Определено ще продаваме.
Не е огромна изненада. Джордж обяснява, че се е досетила след случилото се на вечерята снощи. Не мога да преценя дали намира решението ми за правилно.
― Ако не е това, което искаш, редно е да гласуваш против.
― Не ― отвръща тя. ― Всичко е наред. Ще гласувам заедно с теб.
Правя опит да си представя Джордж да живее другаде, но не успявам. Това е нейното убежище. В общи линии тя съществува само на три места ― тук, в „Шанхайски кнедли“ и на училище. А тя мрази училището си, така че обича само две от изброените три.
Обаче има и трима души, които обича: мен, мама и татко. Вече се чувства ужасно, задето избра да остане в книжарницата, а не да се премести заедно с мама. Ако сега гласува на страната на татко, ще разцепи семейството на две.
В настоящото положение, аз разцепвам семейството, а тя само се съобразява с мен.
Влизаме обратно вътре и я чувам да съобщава на Мартин, че тя е неговият шеф, че не може да води приятелите си тук и че трябва да върши каквото му нарежда.
― Добре ― приема той и ѝ се усмихва по начин, който я кара да се изчерви. Нещо, което почти никога не съм виждал да се случва.
След като съм се справил със сутрешните си ангажименти, насочвам вниманието си към Рейчъл. Имаме толкова много за наваксване.
Татко ѝ е възложил да каталогизира Библиотеката за писма, а на Мартин е поверил останалите книги в книжарницата. Сложила е малко бюро с компютъра ѝ, бележник и чаша с химикалки близо до Библиотеката за писма.
Типично в стила на Рейчъл. Обожава да е организирана. Обожава канцеларските материали. Беше от ученичките, които разполагат с неизчерпаем запас от онези малки бележки в ярък цвят и записваше върху тях казаното от учителите дума по дума. В часовете по английски залепваше бележките на съответните страници в книгата, сякаш разрешаваше мистерията на въпросната дума или изречение и обясняваше защо авторът ги е поставил на хартията.
Открих една от тези бележки около месец, след като се премести. Беше се изплъзнала от една от книгите ѝ, докато е била в книжарницата и гласеше: този ред обобщава смисъла на всичко. Отделен от книгата коментарът само дразнеше интереса, но беше напълно безполезен.